- Знам. Тръгнах, защото не исках напълно да се изпусна пред тях.
- О, не, за децата беше много по-добре да видят как изхвърчаш от лагера като някой безумец. - Изкривявайки уста, Уелър се изплю, въздъхна, после смуши сребристобелия си скопец на север. - Хайде, можем да водим конете по останалия път до църквата и да вземем Синди и Чад. Бихме могли да поговорим за това. Ти и аз, Том. Ще намерим начин.
- Как? Мели няма да чуе. Тя мисли, че сте по-добре без мен. Може би е права.
- Не бъди глупав, Том! Тези деца имат нужда от теб и мисля, че и ти имаш също толкова нужда от тях.
- Тогава трябва да я спрем.
След пет секунди Том осъзна, че миризмата на гориво и масло беше изчезнала и вече не чуваше виещите стонове на жени.
- Тя ще притиска децата, докато не стане злополука, Уелър, или още по-лошо. Ще продължи, докато тези деца умрат.
- Том, поеми си дъх! - тонът на Мели беше като на отговорник на детска площадка, който се справяше с избухването на осемгодишно хлапе, принудено да напусне катерушката. - Чувам те, но не трябва ли да се отправяш към църквата? Ще говорим, когато се върнеш, става ли? Сега не е времето за тази дискусия.
- Не, Мели, ти не ме чуваш и точно сега е времето. - Том погледна набързо към група от около две дузини деца. Само Люк стоеше отстрани, хвърляше тревожни погледи и явно искаше Том да се озапти. Останалите развълнувано обикаляха около циментовия капак на една цистерна зад ламаринената барака за инструменти, където Том беше устроил работилница преди няколко седмици.
Беше се страхувал, че това ще се случи. Децата обичаха гърмежите. Точно затова не беше позволил на никого да гледа как приготвя експлозивите, които бяха използвали в мината. Събирайки каквото беше останало - шнур на детонатор, С4, капсули, детонатори, всичко, - той го раздели и скъта повечето неща на места, където никой не би се сетил да погледне. Само се надяваше да се е сетил за алуминиевата прах и магнезиевата лента. И за бутилката глицерин. Глупаво.
- Да, страхотно е, че Джаспър е мотивиран. Съгласен съм, че е умен. Но, Мели... сериозно? Десетгодишно момче да си играе с термитна смес? Да се опитва да забави реакцията?
- Да не казваш, че не може да се направи? Беше твоя идея, нали?
- Да, за забавянето в мината, когато мислех, че може да ми потрябва. - Термитната смес беше страхотен първичен възпламенител. Проблемът беше, че реакцията му е много бърза. Беше му хрумнала шантавата идея да използва забавители за огън, за да разтегне времето за реакция, и се беше получило. Последния път, когато опита, получи забавяне от почти десет минути, но дозите трябваше да са точни и той все още се чувстваше неудобно с непредвидимия възпламенител, чиято температура превишаваше хиляда и шестстотин градуса. - Освен ако не планираш да обереш банка, не мога да се сетя защо ти трябва нещо, което може да топи стомана. Мели, това са деца. Аз знам какво правя.
- Така ли? Поглеждал ли си хубаво в огледалото? - Тя перна с ръка висящото на ремъка узи, за да може ръката му да е на дръжката на пистолета по всяко време. Бравото на Джед беше прибрано на гърба в калъф. В кобур на лявото бедро държеше „Глок 19“ и носеше два ножа - кабара в канията на крака му и един в ботуша като последно средство. - Въоръжен до зъби. Яздиш до църквата всеки ден като ескорт? Изглеждаш готов за Армагедон.
- Аз... Това, което правя... - Беше какво? Само здрав разум? Това беше лъжа. Някога много далечни, всички стари ужаси - спомени, кошмари, онази страшна паника - го бяха връхлетели отново след боя в снега, за да подхранят черното чудовище, растящо в гърдите му. Когато влезеше в къщата или в обора, незабавно сканираше всички изходи, опитваше се да определи най-бързия начин за излизане. „Излез, мърдай, върви, избягай!“ Преди два дни, когато група деца бяха застанали между него и вратата, приток на адреналин беше удавил мозъка му и той се беше облял в студена пот, сърцето му се беше разтуптяло, а той беше започнал да пресмята: „Трийсет и два в узито, деветнайсет в глока, пет в бравото“, докато методично планираше пътя за бягство, кои деца да застреля и в какъв ред да ги убие. Това го уплаши толкова силно, че побегна, избутвайки Люк настрани. В момента, в който излезе, се тръшна на снега и единственото, което усещаше, беше как въздухът раздира дробовете му, докато най-накрая острата като бръснач паника се беше притъпила.
На Мели каза:
- Не извъртай темата така, че да излезе, че става въпрос за мен, става ли?