- Но в случая е точно така. Ти искаш да се преместим. Искаш да намерим по-сигурно място. Криеш шнура на нашия детонатор, нашия С4, всичко. И изведнъж решаваш, че няма нужда да ходим в Рул. Нямаш право на тези решения, ToM. Аз командвам тук, не ти.
- Последния път, като проверих, аз също имах право на глас. - Уелър беше стоял толкова тихо, че Том бе забравил, че е там. - Том е прав. Може би има по-добри неща, на които да учим тези деца.
- О, перфектно! - Ледът в тона на Мели беше непогрешим. - Обръщенец.
- Онези неща бяха там, навън - каза Том. - Бих се с едно. Видях още. Трябва да се преместим.
- Това беше преди две седмици, Том. И къде са тези чудовища? Не мислиш ли, че ако имаше нещо, за което да се тревожим, щяхме вече да сме го видели? Съжалявам за мината! Съжалявам за Алекс! Но вече трябва да го превъзмогнеш.
- Мели! - каза Уелър рязко.
- Ако ми даваха пет цента всеки път, когато някой предположеше, че вече е време да превъзмогна Афганистан, щях да съм станал пет пъти милионер - каза Том. Как можеш да превъзмогнеш треска, която е влязла в окото ти и се набива все по-дълбоко всеки път, щом мигнеш? - Изслушай ме, става ли? Нека оставим... - Гърлото му се опита да се върже на възел. - Нека оставим Алекс настрана! Да говорим за реалността! Люк е на четиринайсет, Синди на дванайсет, Чад на тринайсет. Освен тях има колко? Още трима други на по дванайсет години?
- Да. - Очите на Мели бяха също толкова раздразнителни, колкото гласът ѝ. - И?
- Трябва ли да го казвам буква по буква? За бога, Мели, напалм. Те са деца! Не могат да се бият и със сигурност не трябва да тръгват на война. Няма причина да се ходи в Рул.
- О? Знам, че не искаш да споменаваме Алекс, но кажи ми, Том, щеше ли така внезапно да промениш мнението си, ако тя не беше в мината?
- Да. Чакай... нека довърша! - Беше достатъчно честен, за да разбира, че този въпрос е неизбежен, но все пак Мели сякаш заби нож в сърцето му. - Разбира се, щях да отида в Рул. Нищо нямаше да ме спре.
- Значи сега, когато няма нищо, което да получиш...
- Казах, че аз бих отишъл. Измъкването на Алекс щеше да е моя битка.
- Нима? Беше достатъчно щастлив, когато Люк дойде с теб и с Уелър.
Том отвори уста, после я затвори. „Щастлив“ беше грешна дума. Но тя беше права.
- А-ха. - Мели кимна с глава, когато той замълча. - Не се преструвай, че си по-благороден или по-добър! Помисли как използва Люк, как рискува живота му за собствената си цел и после ми кажи, че аз съм по-лоша! Има само един човек, за когото наистина те е грижа, Том, и тя е мъртва. Така че го преживей, Том, или се махай!
- Мели! - каза Уелър. - Нека всички просто се успокоим, става ли?
- О, млъквай, Уелър! - Тя се обърна към него. - Писна ми да вземаш неговата страна. Погледни го! Той е непредвидим и опасен. Не е годен да бъде около тези деца.
- Аз... знам, че имах няколко... - Том отново спря. Какво щеше да каже?
- Да, няколко. Върви! - Тя направи прогонващ жест. - Махай се оттук! Отиди на малката си езда до църквата, ескортирай Чад и Синди, играй си на войник, прави нещо полезно, но и двамата се махнете от очите ми! О, и Том! Ще съм ти благодарна да ми върнеш експлозивите.
Това беше моментът, в който показалецът му трепна и той си представи как куршумът се забива в окото ѝ и минава през черепа - червена мъгла, розов мозък, - а за него остава сладостта на звука.
- Под конското корито - чу се да казва. - Вземи всичко! Не искам никога да виждам или да правя друга бомба, докато съм жив.
После излезе оттам бързо, уплашен, че ще докаже точно колко опасен би могъл да бъде.
- Тя е права. - Том погледна Уелър уморено. - Кой съм аз да казвам каквото и да било на тези деца?
- Ти си човек. Но тя наистина ти нарита задника. Не разбирам какво ѝ става. - Уелър поклати глава. - Пренапрегната е като всички нас, предполагам. Е, какво си наумил?
- Казах го: забравете за Рул! - Отляво камбанарията на лютеранската църква се изправи от далечен хълм, ограден от вечнозелени растения. През пролуката в дърветата Том реши, че е видял конете на Чад и Синди, вързани за стойката за велосипеди. Но дали лежаха? Искаше му се да не беше оставил бинокъла си в лагера. След няколко крачки дърветата затвориха гледката. Той погледна към Уелър. - Това не е роман или филм, където можеш да се местиш от град на град и да събираш отпадъци. Накрая всичко ще свърши. Вземи Джаспър! Той е достатъчно умен, за да направи термитна смес, но няма никаква представа как да обработва земя, да ловува, да се стопли, да построи къща, която няма да падне. Трябва да помогнем на тези деца да създадат живот.