Това му докара усмивка. Майка му винаги го хвалеше. Трябваше да каже това на Синди. Тя идеше да го оцени. Беше много добра в разказването на истории, повечето от които бяха за майка ѝ. На него му харесваше да слуша, защото тя успяваше да ги разкаже така, все едно бяха приказки.
„Това би трябвало да правим. Да си разменяме истории и да печем меки бонбони. Като у дома.“ Мисълта избута една буца в гърлото му. На стъпалата на къщата той погледна назад. Три от кучетата все още се боричкаха, но четвъртото гледаше на изток, душеше могилата и джафкаше. Сега, когато беше по-високо, Люк можеше лесно да види полетата отвъд конюшнята, както и наблюдателните постове - черни петна върху далечния хълм.
„Трябва ни дом. - Той разгледа внимателно палатковия им град и хлапетата, заети със задачите си, оранжевата свещ на големия огън. - Място, което да наречем наше.“
* * *
Къщата - двуетажна с тавански прозорци - беше тиха. Кухнята беше празна, въпреки че една чаша, от която висеше конец от чай с черно-червено етикетче, стоеше на масата, а един стол беше избутан назад. Въздухът миришеше на портокали. Може би Мели спеше? Вече несигурен, той застана неподвижно за момент. Погледна към тавана и се ослуша за стъпки. Нищо не се движеше горе. Знаеше, че Уелър спи на приземния етаж, но нямаше представа дали Мели използвa и другите задни стаи.
Отвори уста да извика, после се поколеба. Заслуша се. Джафкането на кучето беше приглушено, но той си помисли, че може би вече лаят две кучета. Една истински зловеща тръпка внезапно погъделичка врата му като в деня, когато се промъкна в спалнята на родителите си и започна да отваря чекмеджета, за да открие... е, неща.
Kaтo: „Татко чете тези? Те правят такива неща?“. Все очакваше баща му да изскочи от килера. Със седмици, когато татко му обгръщаше с ръка майка му, Люк се изпотяваше.
Сега беше същото. Той беше някъде, където не му беше мястото, щеше да види нещо, което не му беше работа да вижда, не и ако знаеше кое е добре...
От края на коридора дойде механично щракане. После още две.
Той се вкочани. След миг звуците отново прозвучаха: щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак.
Сърцето на Люк пропусна удар. Може да не знаеше какво означава, но разбра какво беше.
Код.
92
Когато забеляза кръвта, Том накара Уелър да се издърпат от пътя, да се прикрият и да чакат. Това беше срещу всички импулси, които крещяха, че трябва да отиде при Синди и Чад веднага. Но беше същото, както и в бараката на Джед, когато бяха дошли ловците на глави. Така че вместо това той и Уелър пълзяха бавно, свивайки се зад и под каквото оскьдно прикритие имаха.
Предната врата на църквата беше открехната - отворена покана, която те приеха. Уелър оглеждаше ниско, докато той вдигна поглед към високото, защото всички забравяха да гледат нагоре. Вътрешността на църквата беше силно засенчена, с тъмни ъгли, от които можеше да изскочи всичко. Очите на Том обходиха каменния под и скамейките за опънати жици или шнур на детонатор. Но нямаше нищо.
Кулата разполагаше със седем площадки, достъпни през стълби от ковано желязо, закрепени към варовикови стени. Уелър поведе напред, като изследваше внимателно всяко стъпало и перило за жици и детонатори. До този момент никой не се беше опитал да стреля по тях отгоре. Замрялата подпора на камбаните беше също толкова плътно покрита с прах и паяжини, както и когато Том се беше покатерил там преди две седмици.
Което оставяше единствено капака на върха на седмата стълба. Том застана там за около минута, ослушвайки се за стъпване на ботуш или проскърцване на дърво. Усешаше студения въздух, който проникваше от отворената камбанария, а тънките резени дневна светлина проблясваха през дупките в дървото. Но нямаше мъртви точки, нищо не ги затъмняваше. Използва върха на узито, за да открехне капака. Нищо не гръмна и нямаше припламване от изстрел.
Първото, което видя в камбанарията, беше, че столът, на който беше седял с часове, лежеше на една страна. До него на пода имаше намачкан на купчина спален чувал. Паднала с лицето надолу книга до стола и бинокълът на Синди - „Никон 8x42“, който тя обичаше да ползва, когато светлината започваше да си отива. По пода бяха пръснати най-различни вещи. Малък безпорядък от смачкани чанти за обяд и свита на топка намаслена хартия почти покриваха никона на Синди. Бутилката с вода и термосът бяха прекатурени. Въздухът миришеше на студена пилешка супа и мокра юфка.