94
Щрак-щрак-щрак. Щрак. Щрак. А сега пращене като змия.
„Статично. - Косата по скалпа на Люк се изправи. - Мели има радио и говори с някого кодирано.“
Против всяка частица здрав разум, с която разполагаше, той тръгна надолу по коридора. Щраканията звучаха на неравни интервали. Пулсът думтеше в ушите му. Това беше тъпо. Какво можеше да каже на Том? „Ами, имаше едно такова странно щракане?“ Но ако имаше радио и някой говореше...
Изпод левия му ботуш се чу силен висок писък на износена дъска. Истинско СКРЪЪЪЦ като от филм на ужасите, което смрази мозъка му. Секунда по-кьсно чу издайническия писък на пружина на легло и...
- Ехо? - тонът беше рязък звукът се засилваше, докато Мели се придвижваше към вратата на спалнята. - Кой е...
„Махай се, махай се!“ Хвърли се към предния изход, спъна се във верандата в същия момент, в който една врата се удари в стената и Мели извика:
- Кой...
Все още тичайки, той взе предните стъпала по три наведнъж и се хвърли надолу. Какво да прави, какво да прави? „Том, Том, къде си?“ Той щеше да знае. На Том можеше да се довери. Но Люк беше сам и всичко, за което можеше да мисли, беше да бяга. Автоматично се отправи към бараката за инструменти, но си помисли: „Чакай, по-безопасно е сред други хора“. Той се обърна към краварника и заграждението, бързайки през снега. Отпред видя групи деца и огъня. Всички кучета бяха изтичали на половината път към хълма, покрай далечната конюшня, и лаеха с техното общо „джаф-джаф-джаф“. В задната част на ума му, преди нещата да се разпаднат завинаги, се прокрадна една мисъл: „Чакай, какво им стана на всички...“.
Имаше огромна експлозия. Не просто „бум“, а трясък който беше толкова свиреп, че усети как звукът отскача и се търкаля около и през него. Взривът отекна и отскочи от сградите. Задъхан, със сърце, пърхащо в гърлото му, той се завъртя и погледна на север.
Стълб дим, огромен сиво-черен облак като гъба, се изду и понесе над дърветата. Можеше да чуе как бъбренето на другите деца долу внезапно спря. За секунда дори кучетата замлъкнаха и той забрави за Мели и странните кодирани щракания.
Защото единственото там горе, което си струваше да се взриви, беше църквата.
95
„Църквата!“ Кръвта на Люк се смрази. Синди беше на пост и Чад... и Уелър беше отишъл натам преди час, беше тръгнал след... след...
- Не! - беше отчаян звук, едва ли изобщо дума, и той се затича в тромав бяг, наясно, че Мели викаше след него. Чу тряскането на врата и видя Джаспър с тебеширенобяло лице да се препъва от бараката за инструменти. Други деца бързаха към и след него, защото той беше най-старият и ако мислеше, че има нещо, което си струва да се види... - Не, не! Синди, Синди! Toм!
- Какво стана? - викът на Джаспър беше уплашен. - Какво стана, какво...
Всички кучета изведнъж започнаха отново, но стабил- ното допреди малко „джаф-джаф-джаф“ беше вече обезумяло скоростно стакато, пронизително като аларма. Звукът проряза яркия балон на паниката му... „Синди, Синди, Синди, ТОМ...“ Той се спря толкова рязко, че едва не се препъна и не падна на колене. Обърна се, зачуден какво може да е разтревожило кучетата повече от бомбата, която току-що беше унищожила църквата и убила приятелите му.
От изток все още доста отвъд конюшнята, два коня бягаха по хълма, пръскайки всички кучета освен едно - непохватен шоколадов лабрадор, който просто не беше достатъчно бърз. Чу се висок писък, когато единият кон се спъна в него, и после втори, по-дълъг, когато краката му се оплетоха. Сгромолясвайки се на колене, конят се преобърна. С писък момчето - по пясъчната му коса Люк реши, че може би беше дванайсетгодишният Колин - профуча над главата на коня. Приземи се на купчина отвъд коня си, който вече се беше изправил. Обръщайки рязко наляво, другият ездач и конят пропуснаха за малко момчето, докато продължиха стремителния си бяг надолу по хълма.
„Какво, по дяволите?“ Колин беше още на снега, опитваше се да се изправи на крака, но конят му беше подивял, паникьосан, изправяше се на задни крака и се хвърляше напред.
- Колин, стани! Внимавай! - изкрещя Люк, когато момчето само вдигна ръка. - Ставай! Бягай, бя...
Конят се спусна надолу и викът на Колин беше прекъснат рязко.
„Не!“ Люк притисна двете си ръце към устата, за да задържи крясъка. И Колин, и кучето бяха рубинени петна като онези, които остават, след като размажеш издути комари. Затича се към по-високо място - вече не му пукаше дали Мели го е хванала, или не - нагоре по хълма, докато не се откри добра гледка на изток по посоката, от която бяха дошли стражите, чудейки се какво, по дяволите, ги беше уплашило.