И тогава ги видя в далечината.
Чудовища, идващи право към тях.
96
- Влизайте в обора! - Завъртайки се на пети, Люк замаха на децата долу. - Влизайте в обора! Джаспър, всички, влизайте в обора, барикадирайте вратите, хайде, хайде!
Видя как Джаспър внезапно се завъртя кръгом и хукна към заграждението. Други деца, които бързаха към него, рязко смениха курса, само за да се сблъскат с тези отзад. Въздухът закипя с паникьосани писъци и Люк чуваше конете в загражденията да цвилят тревожно. Деца се стрелкаха надясно и наляво като билярдни топки при първо разбиване. Едно от най-малките падна и Люк гледаше ужасен как две други хлапета стъпкаха падналото момче, докато трето го издърпа в движение. Някои се отправиха към обора, докато разкъсана група забърза на север, насочвайки се покрай бараката с инструменти и надолу по пътя, към дърветата. Това не беше лоша идея, но гората беше на четиристотин метра и децата щяха да бъдат хванати на открито, без никаква защита.
Той отпусна ръце и спря да вика. Безполезно беше да се опитва да ги скупчи или да ги насочи и нямаше начин да ги събере заедно. Това беше нещо, което никога не бяха упражнявали и за което не се бяха подготвяли.
„Но аз мога да се бия.“ Обърна се и видя Мели да стои на около девет метра. Тя беше обърната на изток и гледаше прииждащия прилив с ръце на кръста. Нейният „Магнум 44“ проблясваше в кобура си.
- Мели, трябва да отключим оръжията. Трябва ми оръжие.
- Не мога. Ключовете са в Уелър. - Последва пауза. - Взривът в църквата беше ужасен.
- Нямаш ключове! - Това не можеше да е вярно. Опита се да мисли. Дали са в нея, или ги е оставила в къщата? Някъде в нея, реши той. В джоб, в палтото, някъде. Но не можеше просто да ги вземе. Какво трябваше да направи? Да я цапардоса? - Е... - той се запъна. Оръжията бяха в един стар маслиненосив сандък заключен с катинар. - Тогава... тогава стреляй в катинара!
Тя не го погледна.
- Това става само във филмите, Люк. Трябва ти резачка за тел.
- Мели, ти трябва да имаш ключове. Отвори сандъка! - Когато тя не се обърна, той сграбчи ръката ѝ. - Трябва да се бием.
- Не, няма. Не можем. Не и срещу толкова много Чъкита. Върви, Люк! Отиди в обора! Дръж всички вътре! Не искам да пострадат повече деца, отколкото е абсолютно необходимо. После ще съберем тези, които избягаха в гората. Няма да стигнат далеч.
- Да не си... - Щеше да каже „луда“, но думата се изпари от устата му, когато нейните най-после достигнаха съзнанието му. - После? - Той пусна ръката ѝ. - Какво имаш предвид с това, че ще ги съберем после?
Тя не отговори, а само се взря в напредващите Чъкита.
Предвид това, че снегът беше плитък, идваха доста бързо, но той вече имаше представа за броя им. Може би... трийсет? Четирийсет? И десет шяха да са твърде много. Но той се уплаши много повече от тишината, в която напредваха. Нямаше викове, нямаше крясъци като в джунглата. За една ужасяваща секунда той реши, че може би гледа някаква формация: въоръжени Чъките отпрред и отзад...
„О, не!“ Усети как отстъпва една крачка далеч от Мели. Отвъд тези Чъкита имаше поне двайсет коня на около осемстотин метра от челната сила, които напредваха бързо, прорязвайки снега в клин. Без бинокъл не можеше да е сигурен, но помисли, че има две отделни групи: мъже в сиво-бели зимни камуфлажи...
И деца. Деца в бяло, все оше твърде далеч, за да види лица, но помисли, че имаше момичета и всички бяха достатъчно големи, за да бъдат Чъкита. „Не, това е лудост! - Конете не харесваха Чъкита, въпреки че някои не откачаха толкова, колкото други. - Или може би има нещо различно в тези Чъкита. Трябва да има.“ Защото яздеха и бяха с хора. Мъже.
Той опита отново:
- Мели, още имаме време. Моля те, помогни ни! Дай ми ключовете!
- Най-добрата помощ, която мога да ти дам, е съвет - каза тя със зловещо спокойствие. - Влизай в обора! Бягай, Люк!
За част от секундата едва не я послуша, защото беше по-възрастна. Но тогава той направи немислимото - това, което никога не би се осмелил с никой възрастен, защото добрите деца като него не правеха такива неща.
Удари я.
Движението - внезапен удар в гърдите - го изненада почти колкото и нея. Мели беше по-дребна, но набита като цимент и не беше лека категория. Извадена от равновесие, тя само отстъпи назад. След това, което беше направил, Люк пристъпи към нея, хващайки парката ѝ, за да я предпази от падане, като се боеше, че ако тя паднеше по задник той нямаше да стигне до пистолета навреме. Искрицата шок в очите ѝ се втвърди в гняв и дясната ѝ ръка се пресегна за онзи огромен злобен „Магнум 44“. Вече нямаше избор. Свободната ръка на Люк се стрелна към оръжието. Пръстите му намериха дръжката и дръпнаха в същия момент, в който той блъсна Мели и я прати по задник на земята.