„Полудял съм.“ Дишайки тежко, той хвана масивния револвер с двете си треперещи ръце. Оръжието потрепна в захвата му. Това нещо беше като оръдие. Можеше да го изпразни и да не уцели нито веднъж мишена. Хрумна му, че ако тя не носеше кобур, той вероятно щеше да има нова дупка в главата. Не, две - отпред и отзад - и по-голямата част от черепа му също щеше да липсва.
- Дай ми ключовете, Мели! - Стомахът му се стегна, когато дръпна петлето на пистолета. - Моля те! Не искам да те нараня, но...
- Ще ме застреляш ли, Люк? - Тя се взря нагоре с очи, толкова безцветни и студени, че той усети мраз да обвива пръсти около сърцето му. - Няма да го направиш. Ти не си убиец.
- Но защо го правиш? Защо отказваш да се биеш?
- Това не е битка, която можем да спечелим...
- Но е по-добре да се бием, отколкото просто да умрем.
- Не - каза тя. - Ти няма да умреш, Люк.
Увереността ѝ, това смъртно спокойствие, го уплаши дори повече.
- Какво правиш, Мели? Какво правиш? Дай ми ключовете, моля те, дай ми...
През думкането на сърцето си той чу нов звук: постоянно неуловимо „хъш-хъш-хъш“ - звукът, който стотици змии можеха да издадат по пясък. Очите му се извиха към хълма. Първата вълна Чъкита тъкмо се изсипваше надолу. Някои носеха палки или бухалки, а слънцето проблясваше от мачетета. Повечето обаче нямаха никакви оръжия. „Само зъби и ръце.“ Можеше да види също така картинката: Чъкитата се спускат и разкъсват малки деца на парчета, изскубвайки ръце и крака толкова лесно, сякаш са крилца и кълки на нежни пиленца.
Нещо се замъгли отляво - тих устрем, когато Мели се изправи бързо от снега. Стреснат, Лкж нададе несполучлив вик:
- Мел...
Нямаше спомен да е натискал спусъка. Най-вероятно беше просто трепване. Магнумът ритна. Изстрелът беше като гръмотевица. Откатът разтресе китките му. Дори на следобедното слънце пламъкът беше много ярък.
И пропусна. Разбира се, че ще пропусне. Пистолетът беше твърде голям, а той не беше подготвен. В следващата секунда юмрукът на Мели се заби в стомаха му. Задушавайки се, той се преви надве, а пистолетът се изплъзна от ръцете му.
- Имаш късмет, че мозъкът ти е още в черепа. - Мели прибра в кобура магнума. - Не опитвай това отново, Люк!
- Ме-Мели... - дъхът му изхриптя. - За-защо си...
Откъм кучетата се надигна ожесточена врява. Спринтирайки нагоре, трите останали животни се стрелнаха покрай Колин и стъпкания лабрадор. На върха на копието беше бързо и слабо бордър коли на име Тес. Ужасен, Люк гледаше как тя скочи към момиче с руса коса... и бухалка. Чъкито удари силно и бързо. Съмняваше се, че горкото куче изобщо го видя. Трябваше да са на разстояние поне колкото три футболни игрища, но той все пак чу тупва- нето, когато бухалката удари, докато Тес беше още във въздуха. Струя кръв шурна право нагоре в стряскаща удивителна и главата на животното се пръсна.
При това другите кучета се разделиха. Едното, клепоух питбул в червено и бяло, се стрелна наляво и после изквича, когато едно Чъки го посече с мачете с двурьчен замах. Третото, четвъртит и як елкхунд, разбра посланието. Извивайки се насред крачка, той се хвърли надолу по хълма, профуча покрай обора и заграждението и се отправи на север към пътя и отвъд него - към прикритието на гората. Това куче винаги беше правило впечатление на Люк като доста умно.
Люк погледна отвъд напредващите Чъкита. От тази наблюдателна точка можеше да види много по-ясно отпреди мъжете на коне... и един в центъра: целият в черно, яхнал бляскав кон с цвят на гарваново крило.
- Не - каза той смазано. Щраканията, които беше чул, експлозията, а сега това... - Не, не, не. Какво си направила, Мели? Какво си направила?
- Каквото трябваше да бъде направено - каза Мели, - за да поемем пътя към Рул.
97
- Къде е Пени? - Питър хвърли див поглед около сала. - Къде е тя, къде е...
- Аз... Аз... - Крис трепереше. Ледена вода се стичаше от косата му надолу по врата. Беше толкова вкочанен от студ, че не усещаше краката си. Погледна наляво и някак не беше изненадан да намери Джес, царствена като кралица, с нейните очи като черни огледала и коса като на Медуза.
- Какво е това? - попита я той. - Защо съм тук? Това не е мой кошмар. Дори не е мой спомен, а на Питър и Саймън...