- Не! - изписка другото момиче. - Не, не ме оставяйте тук, не...
- Хайде! - извика Питър.
Тримата се потопиха под водата, оттласнаха се от машинното отделение и загребаха през капака. Пени все още се мяташе, брат ѝ държеше едната ѝ ръка, Крис другата. Фенерът на Питър сочеше нагоре, но Крис вече не беше сигурен дали това е наистина вярната посока. Можеше да чуе Пени: бълбукането от дъха ѝ и едно тънко „ммм-ммм-ммм“.
„Спри да крещиш, спри да крещиш!“ Притискайки ръка върху носа и устата ѝ, Крис се оттласна силно. Твърде далеч отгоре слабият блясък на далечно небе се простираше над водата, но въздухът му беше почти свършил, дробовете му горяха. „Сгреших. Ще умра тук долу, в мрака. Ще се удавя в кошмара на Питър...“
- Не! - каза Питър и тъй като това беше сън, изведнъж се озоваха отново на подскачащия сал един до друг. Без Пени. Без Джес. Без разбитата лодка, разбира се - тя се беше изгубила в мрака, както и момичето. - Не можеш да останеш тук, Крис. - Питър се взираше през безкрайната черна вода. - Няма да ти позволя.
- М-мъртъв ли с-си? - Трепереше толкова силно, че устата отказваше да му служи.
- Отчасти.
- К-какво значи т-това?
- Аз самият не съм сигурен. - С все още обърнато лице Питър поклати глава. - Мисля, че част от мен умря точно тук. Наистина трябва да тръгваш, Крие. Не знам колко дълго ще е безопасно да останеш.
- Н-няма да те оставя, Питър. Нека ти п-помогна!
- Не мисля, че можеш. - И тогава Питър се обърна. Очите му вече не бяха сини, а червени, каквато беше кръвта на удавеното момиче на светлината на фенера. - Още ли ме обичаш, Крис? - попита Питър. А после: - Полека! Внимавай да не стреляш...
- Ъх! - Крис се стресна и се събуди, ръката му се протягаше за пушката, преди още да се е изправил напълно.
- Хей, внимавай! - Ели подскочи, а нарьчът дърва в ръцете ѝ изтрополи на земята.
Джейдън подскочи и седна, като едновременно се опита да се измъкне от спалния чувал и да освободи ръката, с която стреляше.
- Какво? - каза диво Джейдън. - Какво?
- Нищо - отвърна Крис, усещайки как внезапното напрежение се оттича. Когато бяха взели решение да спрат преди няколко часа, източният хоризонт беше едва сребристо петно. Сега яркото слънце пробиваше през дърветата. Той разтърка лице с ръцете си. - Съжалявам! Сънувах лош сън и...
- Имаш много лоши сънища - каза Ели рязко. Тя потупа кучето по задницата и започна да събира пръснатите клони и вейки. - Мислех, че можем да пием чай, преди да тръгнем.
- Чакай! - Крис опита да се изправи. - Нека ти помогна!
- Мога да го направя. - Ели дръпна един клон извън достъпа му. - Добре съм.
- Добре. Да. - Когато Ели не отговори, той погледна към Джейдън. - Съжалявам за това.
- Тя е права. Наистина имаш много лоши сънища. - Прозявайки се, Джейдън изрита спалния чувал, изправи се и грабна раницата си. - Боже, знаех си, че има причина бог да е измислил леглото... Не, съжалявам! - Той вдигна ръка. - Не казах това. Не ми казвай, че не си ме молил да дойда!
- Но не съм - каза Крис.
- Защото ще ти кажа да си го натъпчеш... - започна Джейдън.
- Където слънцето не огрява - довърши Ели, все още без да се усмихва, въпреки че Мина се ухили.
- Да. - Обръщайки се, Джейдън се запрепъва към гората. - Сега се връщам.
Крис гледаше как Ели първо начупи големите вейки на по-малки, а после извади ножа си и започна внимателно да бели кората.
- Добра си в това.
- Алекс ме научи - каза Ели, очите ѝ бяха приковани в задачата. Откакто бяха тръгнали, малкото момиче говореше с него само при необходимост. Не беше я притискал. Бе достатъчно зашеметен, че тя и Джейдън бяха настояли да дойдат, въпреки че Джейдън беше разумен, той почти разбра и се съгласи с него: „Не си само ти. Познавах Лена преди теб и не знам дали мога да остана с Хана сега“. Ели, от друга страна, просто беше отказала да отстъпи: „Изборът е мой“. Без друго обяснение. При това Хана беше готова да плюе огън. Но какво можеха да кажат тя или Крис? - Колко дни остават до Рул? - попита момиченцето.
- Ако продължим да бързаме? Два. Не повече от три, особено ако времето се задържи.
- Ще я убиеш ли?
Той знаеше за кого пита.
- Ако я видя. Това беше идеята за тръгването.
- Не знам дали би могъл. Да застреляш Лена, имам предвид. Тя все още изглежда... различна.
- Защо го казваш?
- Защото бях наистина близо на два пъти и добре огледах лицето ѝ. Нали знаеш как човекоядците имат изгладнял поглед? Сякаш умират от глад, а ти си хотдог? Тя не беше през цялото време така. Очите ѝ изглеждаха... - Той видя как Ели търсеше точната дума. - Съжаляват! Като баща ми, когато се върна от Ирак. Това беше неговата работа. Той нямаше избор. Мисля, че Лена е в същото положение. Тя е заседнала.