- Където са човекоядците. - Когато Крис кимна, Ели продължи: - Не може ли да отидем право там и накрая да се озовем там, където е живяла Алекс?
- Е, има повече къщи и хора, но... да, ако сме внимателни.
- Явно тези момичета са първата ни спирка. - Джейдън отиде до коня си, отвори дисагите и извади лагерна тенджера и три емайлирани чаши, както и пакет чай и друг със сушена риба. - Тогава какво?
- Не знам. Нямаше ме два месеца - каза Крис, докато Джейдън внимателно загребваше шепи чист сняг в тенджерата. - Сега е средата на март. Много неща може да са станали. - И като се имаха предвид сънищата му, беше готов да се обзаложи, че е така.
- Добре. - Джейдън закрепи тенджерата над пламъците и раздаде чашите. - Значи отиваме при Сара и Тори и какво? Правиш като Мойсей - „Пуснете хората ми!“ - или просто ще пребиваме всеки?
- Честно, не съм мислил толкова далеч. Предполагам, че ще свърша в затворническата къща.
- Няма да позволим това да стане - каза Ели бързо.
Джейдън само напълни цедката с листата за чай.
- Колко вероятно е това?
- Ще излъжа, ако кажа, че не е силно вероятно. Това, на което се надявам, е Съветът да ме послуша. Не мога да повярвам, че просто ще ме застрелят - излъга той.
- Няма - каза Ели, взимайки си парче риба.
- Нима? - Джейдън вдигна двете вежди. - А ти знаеш това, защото?...
- Защото - каза тя, дъвчейки риба с цвета на стари мокасини - ще трябва да стрелят първо през мен.
Крис и Джейдън се спогледаха, а после Крис каза:
- Я повтори!
- Аз ти спасих живота, Крис, така че съм отговорна за теб от сега нататък.
- Мисля, че е точно обратното - каза Джейдън. - Той ти е задължен.
- Да, но после ме спаси от езерото.
- Значи сме квит - каза Крис. - Няма да ти позволя да направиш нищо глупаво, Ели.
- Твърде късно. Аз съм тук - каза тя. - Сериозно, момчета, мислите ли, че ще застрелят едно сладко хлапе и малкото му кученце Тото?
- Аз... - започна Крис, после стисна уста. С Джейдън си размениха по още един дълъг поглед, а след това и двамата започнаха да се смеят.
- Видяхте ли? - каза Ели, като изглеждаше много доволна. Предложи на Крис плика. - Риба?
98
Между картите на Джес и умалено копие на разположението на селото, Зоната, патрулите и пътищата за достъп, които Уелър нарисува някога, Том щеше да намери каквото търсеше достатъчно лесно. Колкото до езерото, гарваните сочеха пътя, като скицираха лениви кръгове над гората югозападно от Рул. След като вече беше март и дневните температури се качваха над нулата през повечето дни, слабата миризма също помагаше. Както и конят му, който спря на около километър от града и отказа да помръдне нататък. Това беше добре. Пеша той имаше по-добър шанс да се вмъкне незабелязан. Затова разтовари екипировката си, после разпрегна коня и го шляпна здраво, за да го прати по пътя му.
„Ако не знаеше - помисли си Том, - можеше почти да си представиш, че си попаднал в някаква история на ужасите, където се молиш на местни богове, като правиш случайни жертвоприношения.“ Но той знаеше. Историята на Рул беше написана с произволно разпръснати потъмнели кокали, белязана от зъби и ножове, с останки от дрехи и захвърлени раници, с побеляла мърша на перука - толкова оръфана, че не беше останало нищо освен разпрана дантела и няколко кичура твърде червена коса.
Това, което го тревожеше повече обаче, беше една развалена пирамида от гниещи човешки глави, която лежеше в края на нещо като пътека за шествия. Тя беше маркирана от останките на животни, натрупани върху изтъняващия сняг под нежно люшкащи се ребра, които все още висяха на въже. По формата на черепите и зъбите им Том реши, че са били на вълци. Цялата сцена беше ритуална и странно му напомняше за вещицата Блеър71. Той се зачуди дали това място е било на вълчето племе - онези Чъкита, които Синди беше видяла с Алекс. Ако беше вярно, Том стоеше близо или на същото място, където някога беше стояла Алекс. Не знаеше дали това беше поличба и дали е на добро, или не.
„Което и да е, никакви Чъкита не са били тук от известно време.“ Том погледа гарваните, играещи на дама върху тази бъркотия от човешки черепи и разкачени долни челюсти. Само най-слаби останки от кожа и изсушени мускули висяха от костта. Нещо се беше случило с тази пирамида. Черепите не бяха просто паднали на снега, а бяха избутани, някои на няколко стъпки. Един от тях лежеше далеч вдясно. От позицията, в която се намираше, Том можеше да си представи, че някой се беше опитал да хвърли черепа като камък. Наблизо имаше две парцаливи, оцапани с кръв парчета плат - част от парка и бархетна риза. Откъснати в бой, може би, но краищата не бяха толкова разръфани, колкото можеше да очаква да бъдат, ако бяха разпорени. Вероятно бяха срязани с остър нож.