Но къде беше потопът от Чъкита, които се предполагаше, че са връхлетели Рул? През последните четири дни Том беше видял едва две, и то от разстояние... и двата пъти в следобедно време, което беше също много лоша новина.
Той спря да диша и се ослуша. Стоеше напълно неподвижно. От толкова близо трябваше да чуе нещо: удар на брадва, далечно тракане на каруци или коне. Вероятно дори случаен глас. В мъртвата тишина наХиндукуш82 някога беше патрулирал и беше доловил откъслеци от вечерни молитви на три километра от село Пащун, което никога не беше виждал. Но тук? Нямаше нищо.
„Къде са всички?“ Беше сигурен, че не е закъснял. С всички тези мъже и техните фургони и коне - а сега и с децата - трябваше да е изпреварил Мели и онзи стар командир в черно. Може би с не повече от половин ден, но дори няколко часа бяха по-добре от нищо.
„Има нещо много сбъркано тук. - Леко движение вдясно и погледът му се спусна навреме, за да види малка полева мишка, която се измъкваше от празната очна кухина на онзи самотен череп. Животното замръзна, само мустаците му трепнаха, преди да се извърне и да избяга. - Има нещо гнило в Дания93, Йорик.“
Време беше да разбере какво. Том се надяваше, че е дошъл навреме, за да спаси децата.
Сигурно е бил стар живачен ключ от термостат, свързан с батерия. Преместваш боклука, смущаваш ключа, оловото дава искра и „бум“. Лесна бомба.
В една секунда той крещеше по Уелър и тичаше към църквата, в следващата му беше много студено и беше сгърчен на една страна, което си беше късмет, защото в устата му имаше вкус на стара мед, а кръвта засъхваше под носа му и около врата. Ако беше паднал по гръб, можеше да се е задушил до смърт. Усещаше гърдите си, сякаш някой беше пуснал скала върху него. Ушите го боляха и свистяха, което беше признак, че все още има тъпанчета, с които да чува. В началото беше помислил, че звукът е само от взривната вълна, но после, когато се претърколи по гръб, дишайки тежко от болката, видя кълба черен пушек, които се биеха по синьото небе, и осъзна, че това, което беше чул, беше заглушеното пукане на огън, който още не се е разгорял.
Да седне, беше упражнение, което се превърна в бавно мъчение. Всичко го болеше. Вече не кашляше от червеното нещо, така че дробовете му май бяха добре. Един взрив би могъл да убие по много различни начини. Някои (като например да бъдеш изпарен или набучен от шрапнели, или да ти изтече кръвта, защото кракът ти го няма) бяха много по-бързи от други. Ако имаш късмета да си твърде близо до взривната вълна, кухите органи - дробове, сърце и черва - можеха да се пръснат понякога бързо, понякога бавно. Когато най-накрая се изправи, се подпря на лакти и се концентрира върху това да движи въздуха навътре и навън от болезнените си дробове. Той разгледа това, което беше останало от сградата... и осъзна точно какъв късмет беше имал.
Църквата приличаше на нещо, излязло от туристическа брошура, която рекламираше обиколка на руини на замък. Кулата се беше сринала в ореол от камък и натрошено дърво. Осакатени месингови камбани и пръски разбито цветно стъкло блестяха в снега. Взривът беше достатъчно мощен, за да запрати най-малките камбани към края на гората, там, където се намираше паркингът на църквата. Короните на няколко близки дървета, предимно стари вечнозелени, бяха прекършени, докато други - по-тънки широколистни - бяха прекатурени от ударната вълна. Три стени все още стояха, но останалото от църквата беше изтърбушена коруба, заобиколена от взривени седалки и от пърхащи останки от парцаливи книги с химни.
Той трябваше да е мъртъв. Бяха вързали животните на около двеста метра. Беше решил, че е покрил половината от това разстояние, преди да пусне поводите и да се затича към църквата. Така че плюс още петдесет метра преди експлозията? И в двата случая беше прекалено близо. Това, че беше отхвърлен толкова далеч назад, че беше изпаднал в безсъзнание и че от носа и от ушите му беше потекла кръв, го доказваше. Ако експлозията беше станала, да речем, в град или на тясна улица, сврьхналягането от взрива щеше да спука сърцето му и да пръсне дробовете му на парчета. Това, което му беше спасило задника, беше, че църквата стоеше сама, без близки сгради или дори дървета, които да хванат и да усилят ударната вълна.