Той беше жив благодарение на сляп късмет и това беше всичко.
По някакво чудо все още имаше оръжията си: узито на ремъка, бравото на Джед, прибрано в калъфа на гърба му, и глока - глока на Алекс, както мислеше за него, в кобура на кръста. Имаше и допълнителни амуниции, прибрани в жилетката му, което също беше късмет, защото конете се бяха пръснали. От следите им беше разбрал, че поне единият не се беше отправил обратно към лагера. И точно той, както се надяваше, щеше да бъде неговият транспорт, но да го проследява сега, щеше да бъде грешка. Вместо това Том беше разритал снега, за да скрие кръвта си, после бе съблякъл жилетката и я беше използвал, за да разчисти мястото, където беше лежал, и обърканите следи, които беше направил, когато беше тръгнал към дърветата.
Те дойдоха няколко часа по-късно. По това време Том вече се беше преместил по посока на вятъра дълбоко в гората, скривайки се високо в короната на гъст як кедър. Бяха трима и той разпозна всички тях. Четвъртитата компактна рамка на Мели беше лесна. С бялата коса, от- рязана късо и стегнато, и с черната униформа, с начина, по който се държеше, Том беше решил, че старецът беше свикнал да командва.
„Боже мой, познавам те! - Умът му се беше върнал към битката с онова момиче с кръвясалите очи на снега. - Ти си един от хората, които видях да гледат от гората.“ Третият беше хлапе, момче в бял камуфлаж. Главата му беше вирната, сякаш изпробваше въздуха. Търсеше него. Том беше твърде далеч, за да види очите на момчето, но знаеше, че са оцветени в същото побъркано червено като на Чъкито, с което се беше бил до смърт. Предвид мъжа в черно това трябва да беше същото момче, което беше забелязал в дърветата преди две седмици.
Но сега това хлапе яздеше кон. „И работи с хора. - Кожата на Том се ороси с нова пот. - Как е възможно това?“ Беше гледал как тримата правеха бавни кръгове около църквата в разширяваща се спирала. „Търсят следи, опитват се да разберат дали някой се е измъкнал.“ Старците бяха навели глави над снега, но хлапето бе държало главата си вирната като хрътка. Узито беше заглушено, заредено и готово да стреля и той беше плъзнал пръст към предпазителя. „Да ги убия сега? Няма начин някой да чуе изстрелите.“ Но той не беше снайперист и можеше да пропусне. Още по-лошо - беше сам, а можеше да се обзаложи, че старият командир имаше приличен брой мъже. Ако се опиташе да спаси децата сам, вероятно щеше да свърши мъртъв.
„Изчакай по-добър момент! Измисли план!“
С разтуптяно сърце бе гледал как те продължават претърсването, докато останките не свършиха. Мели и командирът се бяха посъветвали за нещо, Чъкито само беше сканирало, обръщайки носа си бавно на триста и шейсет градуса. А после си бяха тръгнали, връщайки се в лагера по пътя, от който бяха дошли.
През останалата част от този ден и през нощта Том беше останал буден, използвайки ремъци, за да се закрепи, в случай че задремеше. Оранжевото на огъня накрая беше намаляло. Останалата светлина се плискаше сива и мъждива от нарастващата луна. Съскането в ушите му беше намаляло достатъчно, за да чува умиращото пращене на пламъците и в някакъв момент дрънченето на железа, което беше накарало пулса му да се ускори, докато не беше размислил, че нямаше логика някой да тръгне на езда сам, и то посред нощ. Това вероятно беше или неговият кон, или този на Уельр. Беше размислил няколко секунди, после беше решил, че е много по-добре с превоз, отколкото без. Затова беше повикал коня възможно най-тихо, примамвайки го към дърветата и трепвайки при всяко пукване и чупене на храст или къпинак. На лунната светлина беше видял, че конят се приближава към дървото, на което се беше скрил, а после беше спрял.
Това беше единственото добро в иначе много дългата и ужасна нощ. Все още го болеше, сакатият му десен крак се оплакваше, а вече беше гладен и жаден. Беше загребал сняг от близките клони и го беше оставил да се стопи в устата му, за да облекчи жаждата. Дори беше успял да дремне на пресекулки.
Най-много се тревожеше за децата и за следващия си ход. Не вярваше, че Мели би ги убила. Просто не се връзваше. Вярно, онзи командир имаше Чъкита. На тях им трябваше храна. Но защо да хабят децата? Имаше повече от достатъчно старци наоколо, за да бъдат Чъкитата щастливи за известно време.
В главата му непрестанно се връщаше онова момче. Старият командир, изглежда, някак си се занимаваше с Чъкитата. Но как? „И защо му трябват моите деца?“ Трябваше да има причина Мели да събира деца за приятеля си в черно. Том подозираше, че тя и командирът искаха децата на Рул по същата причина.