Каквато и да беше тя.
Освен двете мъртви кучета, едно по-голямо кърваво петно, което изглеждаше сякаш можеше да е било човек, и един кон без ездач, който нервно обикаляше около конюшнята, чифликът беше безлюден. Поилката за конете беше преместена и купчината принадлежности за експлозиви я нямаше. На това беше разчитал. Първи принцип: цялата война се основава на измама.
Всички палатки бяха съборени и отнесени, освен неговата, вдигната отделно и близо до дърветата. Беше се взирал дълго време - първо иззад заграждението и върху коня си, а после на крака, докато обхождаше внимателно периметъра и мислеше: „Заблуди ме веднъж...“. Можеше да се обзаложи, че Фин съшо бе чел Сун Дзъ.
Отне му известно време. Снегът беше отъпкан: дълбоко нашарен от конски подкови, ботуши и - за негова изненада - прорезите от поне седем или осем фургона. Но най-накрая беше забелязал това, което не беше на мястото си - тънка къдрица шнур на детонатор, намотана около колче и халка на палатката му. Когато го беше проследил, бе стигнал до ключ, закачен за предния цип. Взирайки се през един шев, бе видял половин блок пластичен експлозив с детонатор М28 от виетнамската ера, забоден в единия край, прикрепен към централния кол на палатката. Ключът предполагаше той да използва повече сила на ципа. Едно бързо дръпване щеше да включи възпламенителя, а после „бум“.
„Не е добре. - Той сряза шнура с кабара, после развали останалата част от бомбата. - Явно мислят, че един от нас или и двамата сме се измъкнали, а може би са предпазливи.“ И в двата случая беше лошо и означаваше, че трябва да бъде двойно по-внимателен, когато претърсва останалата част от чифлика.
В никой от оборите не беше заложена бомба. Огледа внимателно бараката за инструменти, изучавайки покрива и мястото, където стените срещаха цимента, а после снега. Нищо. След като вече бе взел екипировката и бинокъла си, се беше взрял през единия прозорец. Голи магарета, празни рафтове. Внимателно беше вързал единия край на въже за бравата и го беше опънал назад. После беше метнал другия край около рога на седлото, беше се метнал на коня и се бе хвърлил във внезапен галоп. Стреснат, конят се бе стрелнал, а вратата се беше изтръгнала от пантите. Но нищо не беше изгърмяло.
Освен половин ролка магнезиева лента и бутилка с алуминиева прах, която се беше изтърколила под едно магаре, бараката за инструменти беше черупка от метал и цимент. Прибра в джоба си откритото и тръгна към цистерната. Капакът още беше на място, но парен каша духа. След като се увери, че не е пипан, той издърпа тежкия цимент на една страна и се взря вътре. Изпухтя от облекчение. Все още закачено за железен болт на долната страна на капака, черното въже беше опънато точно както го беше оставил. Пресегна се и издърпа тежкия пакет, в който беше скътал лъвския дял от материалите за приготвяне на бомби.
Държеше го там, под носа на Мели, през цялото време.
Необходимо е време една къща да се почисти от потенциални капани. Всички стаи бяха чисти и празни освен тази на Уелър. „Интересно.“ С двете ръце на узито Том огледа бавно. С опънатите си болнични ъгли рафтовете на Уелър можеха да минат всяка проверка на фелдфе- бел. От няколкото дрехи за смяна от дебел вълнен плат до нацепения кожен несесер всичко беше подредено. „Защо да не изпразнят стаята или да не заредят бомба-капан? - Две причини: или съдържанието нямаше стойност... - Или ако по някаква малка вероятност Уелър беше оцелял, така му казват да го духа.“
Всеки войник носи неща за спомен и талисмани, обикновено по себе си или в жилетката: писма, снимки, Библии, броеници, медальони. Неговите собствени – медал „Свети Георги“ от прабаба му и снимка на малките му сестри - бяха натъпкани в подобно чекмедже у дома заедно с личните му военни знаци и с толкова много прах. Плочките, които сега носеше, бяха на Джед. Доколкото знаеше, Уельр нямаше такива, но беше стар войник, а навиците умират трудно.
Бяха в несесера - първото място, на което Том погледна, - защитени в найлонов плик с цип. Изрезка от вестник и стара полароидна снимка. На изрезката от преди почти три години пишеше:
ЖЕРТВАТА ОТ ХЮТЬН ЗАПОМНЕНА КАТО „РЕШИТЕЛНА“ И „ДОБРА ПРИЯТЕЛКА“
Приятели наАманда Л. Педерсьн си спомнят една жизнена, щедра и трудолюбива млада жена, готова да предложи помощ и решена да се върне в училище и да завърши колеж.
„Напълно опустошена - така Клер Мейсън описва реакцията си на новината 3а изчезването на Педерсьн след странен инцидент с лодка в Горното езеро. - Дори не мога да си представя какво е правила там с група колежани. Тя не можеше да плува, а представяте ли си горките и родители? Как така никога няма да получат тялото? Това е просто ужасно!”