Нещо голямо и оранжево внезапно се промъкна покрай ъгъла на двуетажна къща отляво. Стреснат, той изви узито, преди да разбере какво гледа. В мига, в който забеляза Том, котката замръзна с една лапа, вдигната над снега. Нещо космато висеше от челюстта ѝ. Гледаха се един друг за малко. Очевидно безразлична, котката притича по заснежените стъпала и се вмъкна през отворената предна врата.
Том свали оръжието. „Котка?“ В това нямаше смисъл. Разбиваш врати, търсиш запаси. При такова гладуване домашните любимци бяха допустима плячка. Имаше причина да не се посяга на кучетата - те усещаха Чъкитата. И конете бяха нужни. Но на никой не му трябваха...
Ако не се беше зазяпал след котката, никога нямаше да ги види. Изглежда, това, на което се беше закачило окото му, беше далечна маслиненозелена мъгла - парка - и бърз отблясък на слънце в далечните дървета отляво зад къщата.
На теория можеше да влезеш в Рул от много места. Тези две момчета, които вървяха косо през дърветата, трябва да бяха дошли от север. И двете носеха пушки и се движеха бавно и внимателно, главите им - наклонени към снега. Още не го бяха забелязали, но щяха.
Том се хвърли по стълбите и връхлетя в къщата след котката. Щом се озова вътре, забеляза две неща едновременно: отдавна изсъхнало кърваво петно на пода и смрад на разложено. Котката имаше добър запас от гниещи мишки някъде. Притича покрай тесен килер под стълбите отляво и влезе в кухнята, която беше в пълна бъркотия. Шкафовете стояха отворени, чекмеджета бяха издърпани и обърнати. Вратата на килера беше отворена едва-едва. Няколко дъски на пода бяха изкъртени в кухнята и в килера и тъмните правоъгълни цепнатини бяха достатъчни някой да падне в тях. Смрадта на разложено беше по-силна тук, както и миризмата на студена пръст от пространството под пода на къщата. Котката не се виждаше никъде.
Прескачайки една дупка, той се взря през прозореца над мивката. Двете момчета тъкмо преминаваха покрай купчина дърва до отделен гараж. И двете едновременно погледнаха през рамо към нещо далеч назад. Едното момче - по-дребно, с рошава кестенява коса - направи отблъскващ жест, махайки на някого назад. „Лоши новини, ако са повече от само тези двамата.“ Том изви глава и отдели очи за секунда, за да провери дали може да разбере кой още беше там и колко бяха.
Беше за част от секундата и пак твърде дълго. Когато върна погледа си, другото момче - по-голямо, по-високо и тъмнооко - гледаше право в него.
- Мамка му! - изсъска. Наведе се, но знаеше, че е твърде късно. И все пак може би още можеше да избегне боя. Той се завъртя и тръгна да излиза от кухнята, като възнамеряваше да се качи на втория етаж, защото винаги е по-лесно да защитаваш височина, а можеше да успее да излезе и през прозорец. Нещо проблясна отляво и той видя едното момче да бърза към предната част, а второто, по-високото, да завива покрай страничните стълби на кухнята.
Нямаше време за стълбите. Том седна на пода, прехвърли крака през ръба на пролуката в кухненския под, после се плъзна надолу. Не повече от шейсет сантиметра високо, подподовото пространство беше тъмно като катран, с изключение на тънки жилки светлина, процеждащи се през цепнатините в пода. Въздухът смърдеше на плесен и на сълзящата воня на мъртви мишки. Езикът му се сгърчи от мириса на разложено и той започна да поема малки глътки въздух през зъбите си, докато пълзеше по корем по студената земя пo-навътре в подподовото пространство. Миришеше на гнило, а вече и на септична система, която отчаяно се нуждаеше от изпразване. Хората, които бяха живели тук, явно бяха продължавали да използват тоалетните, без да ги е грижа за ямата.
„Достатъчно далеч.“ Обръщайки се на ребро, той погледна към мястото, откъдето беше дошъл. През процепа мъждукаше светлина. Ако погледнеха, нямаше да го видят, стига да останеше неподвижен. После си спомни, че Чъкитата виждаха много добре в тъмното. И в двата случая, ако се стигнеше до бой, той мислеше, че има шанс. Дори с бравото на Джед в калъфа му, имаше около трийсет сантиметра свободно пространство между неговото узи и долната част на къщата - достатъчно място да се претърколи.
„Сваляш всичко, което мине през процепа!“ Той притисна узито до гърдите си и насочи дулото към малкия къс клин сребърна светлина. Трябваше да е бърз. Третото хлапе можеше да стреля надолу, но двете момчета носеха пушки с подвижен затвор. Той прехвърли узито на автоматична стрелба. „Стреляй, пръсни ги, а после...“
Точно над главата му дъските се обадиха с едно леко „скръъц“. Още стъпки, тънки ивици светлина, когато момчето се придвижи през кухнята. Чу още тропане, когато второто момче мина през предния коридор. Свивайки се назад, Том се опита да стане колкото може по- малък...