- Том? - Той примигна. - Том на Алекс?
- Да, на Ал... - Питър, изглежда, се стегна. - Нейният - каза той, гризвайки малко маршмелоу. - Знаеш ли, че са добри и сурови? Бях го забравил. Това е лошото. Мога да идвам тук, но ще забравя и за теб. Няма друг начин да запазя всичко това в безопасност от него. Сякаш съм зад еднопосочно огледало, само дето не мога да остана дълго и никой отвън не знае, че съм тук.
Това беше толкова различно от предишните му преживявания. Крис се чувстваше... по-сигурно.
- Защо не те виждам в кошмар? Само това имах досега - каза, мислейки, че също така не се беше и опитвал да умре толкова много пъти преди. Той се взря в пръчката си с мекия маршмелоу, който отказваше да покафенее. - И какво му става на това? - Импулсивно той хвърли пръчката в пламъците. Нищо не се случи. Бонбоните не направиха мехури и не почерняха. Издърпа пръчката, отчупи върха ѝ и я хвърли в огъня, като гледаше как пламъците отказват да я докоснат. Един дънер изпука, пускайки рояк искри, но самото дърво оставаше непроменено. Протягайки ръка, той остави дланта си да приближи и да влезе в пламъците. Нямаше жега. Нямаше болка.
- Както казах, ние сме в моето специално място. Предполагам, всичко това - Питър отскубна малко маршмелоу и се взря в него, сякаш изучаваше лабораторен образец - вероятно няма да действа за теб.
- Защо? - Отчупвайки парче шоколад, Крис докосна с език тъмната бисквита. За момент се замисли за Мег Мъри101, седяща пред ястие с вкус на пясък, докато брат ѝ, изгубен и вече под контрол, ядеше съвсем щастливо. Шоколадът нямаше миризма и бе с по-малко вкус от въздуха. - Защо нямах възможност да идвам тук от самото начало?
- Може би защото все още проумяваше нещата. Търсеше истината, събираше парчетата. - Размахвайки блестящите си бонбони, Питър направи жест с пръчката, очертавайки ленти бяла пара. - Трябваше да ми простиш, за да намериш част от истинската ми същност, предполагам.
„Истината идва от кръв и вода.“
- Да оставя чука.
- Да, но няма нужда да задълбаваме в Библията. Случващото се има много повече общо с биологията и с мозъка. Говоря за темпоралния лоб, за преживявания извън тялото. Исак беше прав за това.
- А ти? Наистина ли си мъртъв, или си се променил, или...
- Мисля, че за мен всички са свързани. - Питър въздъхна тежко. - Има толкова неща, които искам да ти кажа, а нямаме време за всичко. Не съм сигурен дори че можем отново да го направим.
- Как изобщо го правим?
- Не знам. Изградих мястото преди няколко седмици, когато ти ми каза да го направя.
- Аз? Как бих могъл...
- Ние сме различни. Всички Пощадени. Някои са наистина уникални като теб и начина, по който мозъкът ти реагира на наркотика, който Хана ти даде. Аз... аз вече се променях преди Промяната. Лодката? Лъжата? - Питър погледна встрани. - Да оставя онова момиче да се удави.
Беше мислил много за това.
- Питър, не е имало време. Не си могъл да спасиш и двете. - Едва не добави: „Някой е трябвало да умре“, но не го направи. - Питър, тя ти е била сестра.
- Но после влоших нещата още повече. Казах, че момичето вече е било мъртво. - Питър вдиша, потръпвайки. - Добрите не лъжат. Те не избират. Те спасяват всички.
„Това става само в книгите.“
- Хана каза, че си опитал.
- Да. - Питър се изсмя кратко. - Но дали направих нещо добро? Този единствен избор съсипа живота на Саймън, вероятно и на Пени, а после устроих Зоната, хранех... - Хвърли пръчката си в огъня, а гласът му се насити с отвращение. - Унищожавам всичко, което изграждам, и всеки, когото обичам.
- Аз съм все още тук - каза Крис тихо. Видя как бонбоните на Питър се превърнаха в пепел. Пулсиращата болка в гърдите му беше станала по-остра и много по-силна в последните няколко секунди. - Ние не сме в кошмар. Няма никой тук освен нас, а очите ти са сини, Питър.
- Защото виждаш тази част, която е - той потупа тила си - скрита, и също така, защото ти ме познаваш. Това е тази част, която трябваше да достигнеш.
„И частта, която искам да спася, ако мога“ - мисълта изскочи в ума му напълно нежелана.
- Може би защото и ти искаш да достигнеш до мен. Каза, че си бил уплашен, но аз съм тук. Намерих това място и теб. Нека ти помогна, Питър!
- Каза ми това веднъж. Мисля, че тогава ме спаси малко. Каза ми да си простя. - Питър поклати глава. - Но не мога. Ти също не трябва да ми прощаваш.
- Но аз ти прощавам, Питър - каза той, после се стегна, когато гърдите му пламнаха. „Не, моля ви, още не!“ - Ти не си изгубен, не и докато все още мога да те намирам.