- Верни ли са нещата, които показват в него?
- Отчасти. Повечето пъти пращахме роботи и правехме водни заряди или използвахме парчета С4, за да взривим самоделни взривни устройства. Костюмът е последно средство. - Той направи пауза. - Не се правя на задник, но наистина не искам да говоря за това сега. Трябва да съм съсредоточен. Да се връщам към онези спомени... не е добра идея.
- Добре. - Том усети очите на Крис. - Какво каза Уелър?
Знаеше какво има предвид Крис.
- Нищо хубаво - каза, като откъсна още едно дълго парче изолирбанд. Слава Богу, че имаше много. Беше се притеснявал, че няма да има достатъчно за истинската. - Не така си представях нашата среща.
- О? - гласът на Крис беше станал по-предпазлив. - А как?
- Щях да те убия. - Той заглади изолирбанда е палеца си. - За това, което Уелър каза, че си направил на Алекс. След като избухна мината, да те убия, беше всичко, за което можех да мисля. Беше... като отрова? - Усети как езикът му вкусва думата, после поклати глава. - Не е правилно. Тази омраза беше единственото, за което можех да се държа. Омразата те кара да се чувстваш по-силен, сякаш можеш да се задържиш напомпан, така че да слагаш единия крак пред другия и да мислиш, че отиваш някъде, дори ако това, което правиш, е да въртиш един и същи филм отново и отново в главата си.
- За това как си щял да ме убиеш.
- Цветен. - Той кимна. - Днес следобед... е, вече вчера... когато Джейдън те повика по име, помислих: „Боже, това е той, това е този, когото дойдох да убия“. - Том въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си. Като дете обичаше да лежи така в ароматната трева и да изучава облаците. - За една секунда си мислех:,Добре, нека умре!“.
Последва дълга пауза.
- Какво промени решението ти?
- Ели. - Той завъртя глава, за да погледне надолу. - Беше обезумяла. Накрая ми просветна, че Уелър каза толкова много лъжи, че казаното за теб може би беше просто поредната.
Кратка усмивка проблесна на устните на Крис.
- Благодаря, че си ме оправдал поради липса на доказателства!
- Моля! - Въпреки седмиците, в които подхранваше чудовищната гнилост в душата си, Том харесваше това момче. В друго време и на друго място можеше да са добри приятели. Усети докосването на тъгата при мисълта, че сега шансовете са равни на нула. Той имаше толкова много въпроси и никакво време. Искаше да пита за Алекс, за всеки спомен, как е изглеждала, какво е казала. Дори мислеше, че може да го приеме, ако Крис и Алекс... но имаше ли значение сега? Нищо не можеше да промени чувствата му към нея, нищо, а и все пак имаше чудото Ели - един толкова сладък дар.
„Дръж се за това! - Всичко, което станеше впоследствие, щеше да зависи от Крис, момчето, което беше сънувал толкова често и което едва познаваше. - Дръж се за Ели и Алекс до последната секунда!“
- Децата са почти готови - каза Крис. - Трябва да тръгваме.
- Да. - Том се усмихна стегнато на другото момче, откъсна няколко ивици изолирбанд и започна да пристяга будилника към сивкавобелия блок, който беше оформил. Не изглеждаше зле, ако можеше да каже така. Щеше да върне в ритъм няколко сърца. - Още няколко секунди.
- Добре. - Крис помълча за момент. - Някога чудил ли си се кой го направи?
- Кое? Електромагнитния пулс ли? - Той поклати глава. - Ако беше книга или филм, щеше да има някой, който да го обясни, да ти даде всички отговори. Да оправи всичко, да го опакова с фльонга. Никога няма да разберем, а и няма значение. Това е като война, Крис. Когато войниците маршируват, всичко, което те интересува, е да защитаваш семейството си. Когато си стъпил на земята, мислиш само за мисията, за приятелите си, твоите братя. Няма политика. Няма голяма картина. Не агонизираш над морала. Всичко се свежда до същественото. Да, в някои дни, в невъзможните дни, когато без значение колко си внимателен, някой умира, се чудиш за какво е всичко това. Но накрая там са братята ти, твоите хора, и само това. Не търсиш смъртта, но ще жертваш всичко за тях. Аз за малко бях изгубил почва под краката си. Когато се върнах в отпуска и се прибрах у дома... - Той спря, чудейки се дали наистина иска да го признае на глас, но после си помисли, че след още няколко часа нищо, което е казал, няма да има значение. - Бях на ръба, може би на стъпка от това да не се върна. Да дезертирам. Бях планирал всичко. Как ще оставя следи в Мичиган, а после ще се промъкна в Минесота и оттам в Канада. Голяма страна, лесно е да се загубиш. Но най-добрият ми приятел Джим, бяхме в един екип за обезвреждане на бомби с него, явно разбра, че нещо става, когато споменах Уакамау, тъй като семейството ми беше в Мериленд. Има много приятни места за лагеруване там. Така че защо да ходя до Горния полуостров? Мисля, че затова Джим се самопокани, за да ми напомня за братята ми, за моите хора. Но тогава... светът умря и това просто вече не беше проблем.