- Щеше ли да се върнеш, ако нищо не се беше случило?
- Никога няма да разбера, нали? Иска ми се да мисля, че щях. Но после намерих - той преглътна една буца, - намерих моите хора. Намерих Алекс и Ели. За малко си върнах това, което бях изгубил. Така че по дяволите всичко останало, Крис! Как се е случило, кой го е направил... единственото, което ме интересува, което има значение, е, че Алекс и Ели ми помогнаха да открия отново себе си.
Крис остана смълчан за един дълъг момент.
- Беше свирката, Том - каза той тихо.
- Какво? - За секунда се беше върнал в Уакамау. Крачеше с наръч дърва, когато Алекс погледна към него с усмивка, която си проправи път в гърдите му. - За какво говориш?
- Алекс - каза Крис, отръсквайки утайката, преди внимателно да завинти обратно капачката на термоса. - Тя избяга заради свирката.
Той си спомни високата невъзможна нота, която прониза сърцето му.
- Откъде знаеш?
Завинтването на капачката, изглежда, отнемаше цялото внимание на Крис.
- Ели ми каза. Дала е свирката на момче, което ние докарахме от Орен. Мисля, че идеята ѝ е била, ако ти и Алекс сте в Рул, да разберете, че тя е някъде там и да отидете за нея. Така че, щом Алекс е имала свирка в мината, значи трябва да е намерила своята у онова момче. Иначе стават твърде много съвпадения, нали? Алекс тръгна след Ели. Аз дойдох тук твърде кьсно, а останалото беше просто - Крис затегна капачката - лошо подбиране на времето. Или добро за Джес, предполагам. Ако се бях върнал по-скоро, може би щях да спася Алекс. Познавайки Джес обаче, вероятно нямаше да мога. По един или друг начин тя беше сигурна и решена, че Алекс трябва да замине, а после и аз.
Том не знаеше как се предполага да се чувства.
- Защо ми казваш това?
Яркочервените очи на Крис срещнаха неговите.
- Това е краят на света, Том. С Рул е свършено. Не знам дали ще имаме утре. Така че има едно нещо, което трябва да изясниш в главата си. Намираш хората си и никога не ги губиш. Алекс замина, защото не беше сигурна дали може да разчита, че ще ѝ помогна. Като знам какъв бях тогава, вероятно е била права. Но не мисля, че щеше да има подобни съмнения за теб, Том - каза Крис. - Нито тогава, нито пък когато и да било.
* * *
Оставаше около час до разсъмване, когато Криs влезе в празните вече коридори на болницата. Всички неизлечимо болни пациенти, s които беше прекарал известно време, бяха умрели отдавна. Осветени само от лунната светлина, коридорите бяха изпълнени със сенки. Той забави крачка, когато приближи единствената заета стая вляво. През отворената врата долиташе ароматът на лек цветен парфюм, но останалото беше тишина. Поколебавайки се за момент, той зави тихо зад ъгъла и видя първо жената на леглото, а после със закъснение една фигура, сгушена в голям стол.
- О! Съжалявам! - каза той, вече започвайки да стъпва назад. - Не знаех...
- Не, не. - Между меката тапицерия и одеялото дядо му изглеждаше като джудже. Върху плешивия му череп блестеше петно от сребристозелена лунна светлина, която прорязваше лицето му в дълбоки черни клинове и опъната кожа върху острите ръбове на костта. - Не ме безпокоиш. Скоро ли тръгвате?
- Да. Сара и Джейдън още оправят децата, но... скоро - каза Крис.
- Ами ти?
- Оставам тук още малко с Том. Ще заминем заедно. - Въпреки че Крис имаше много лошо предчувствие, което не можеше да облече в думи или да премахне: че заминаването нямаше да е толкова просто.
- Е, Влез! - каза Йегър подканящо. - He ти трябва моето разрешение.
Крис прекоси стаята, за да застане до леглото. Тишината беше зловеща. Джес лежеше по гръб, ръцете ѝ бяха свити на корема, защото мускулите ѝ бяха атрофирали от бездействието. Някой беше изчеткал косата ѝ, която се разстилаше по възглавницата и раменете ѝ. Кинкейд, вероятно. На лунната светлина бялото на очите ѝ се показваше през клепачите като миниатюрни резенчета. Крие все очакваше тя да каже нещо или клепачите да се отворят рязко и да види себе си, хванат в онези черни очи-огледала. Кинкейд му беше казал, че продължителният период на БДО сън, който държеше Джес от седмици, беше свършил рязко преди половин час. Крис беше почувствал само лек шок, когато докторът му показа книгата, от която беше събрал формулата за наркотика - „Ходещи привидения: Етно-ботаническа енциклопедия на медицински и психоактивни гъби“. След още половин час, а вероятно по-малко, защото Кинкейд не беше се скъпил за дозата този път, Джес щеше да е отвъд сънищата.