- Искаш ли да седнеш? - Йегър посочи един стол с кокалеста длан, която стърчеше от ръка, тънка като пръчка. Дрехите му се размърдаха. - Не сме говорили.
Беше на върха на езика му да посочи, че през част от времето е бил в кардиален арест, а през останалата е бил зает, но остави поривът да отшуми. Последния път, когато се бяха видели, дядо му го беше зашлевил. Сядането също го накара да се чувства неспокоен, сякаш беше отстъпил за нещо, може би се оставяше под палеца на стареца.
- За какво? Нямам какво да кажа. Не ти прощавам, ако това искаш. Ти и Съветът сте позволили да станат ужасни неща. Дори не ми пука чия идея е било, защото ако е била на Питър, е трябвало да кажете „не“. Ако е била ваша, тогава сте се възползвали от Питър, а това е дори по-лошо. Имал си всяка възможност да спреш това, но не си го направил. Дори не си спасил Кинкейд, който ти беше приятел. Оставил си Ейдън да му извади окото, за бога! Какво би могъл да кажеш, за да направиш нещата по-добри или да ги оправдаеш?
- Нищо - отвърна Йегър, тонът му беше лишен от емоция, но не безразличен или студен. - Но мислех, че ти може да имаш въпроси.
- Както казах...
- Тогава аз имам един. Как е брат ми?
- Последния път, когато го видях, беше доста зле, след като продължително време беше вдишвал пушек по време на един пожар. - „Което стана изцяло по моя вина.“
- Съжалявам за това. Не винаги сме били на едно мнение, но му се възхищавам, че устрои място за деца, които искаха различен живот от този на родителите си. Винаги е искал да помага.
- Помогна ми, когато бях ранен. Дълга история. - Завръщането му от мъртвите не беше тема, която искаше да зачеква със стареца.
- Колко ти каза той?
- Доста от всичко. За някои неща се досетих сам.
- А! Имаш ли въпроси?
„О! Около милион.“ Беше взел решение, че това няма значение, че ще изтече като вода под мост, но не можеше да спре да се пита.
- Да. Как реши? Между мен и Саймън, имам предвид.
- Ммм... - Йегър сплете кокалестите си длани. Ако имаше коса, щеше да мине за Онази с косата. - Честно казано, избрах бебето отдясно.
- Какво имаш предвид?
- Можех да взема само едно. Майка ти държеше и двама ви едновременно, а теб беше сгушила отляво.
- Какво общо има това? - Споменаването на майка му го жилна. Усети остротата на кькрещия си гняв и реши:
„Майната му!“. - Какво значение имаше страната?
- О... - Йегър прокара бавно длан по плешивия си череп, жест на човек, който някога беше имал коса, която да заглади. - Защото Христос седи до дясната ръка на Бог, предполагам. Ако искаш нещо библейско. Но всъщност е окултно. Още от евреите. За тях двете страни на тялото отразяват разделената природа на душата ни. Има силата да дава и да задържа. Дясната ръка е по-силна, даваш с нея, независимо дали справедливост, или добрина. С лявата задържаш. Лявата ръка е дисциплина и въздържание. Лявата ръка пази тайните си.
„И живее в сенките.“ Дядо му току-що беше описал него и живота му перфектно.
- Значи избра силата.
- Избрах меча. - Йегър замълча за миг. - Но в своята надменност забравих, че е нужна също толкова сила да го задържиш, да не се ядосваш лесно и да не прибързваш. Лесно е да се измамиш да мислиш, че в праведността на гнева ти жестокостта е оправдана. Но ти си силен, Крис, много по-силен, отколкото ти го признавах.
- Не съм силен - каза Крис. Но все пак от всички неща, които помнеше за Рул, мястото, където мислеше, че може най-после да намери дом, утрините след бой бяха най-ярки: коленичил до Питър в църквата, докато всички, включително Алекс, особено Алекс, гледаха, и усещаше ръцете на дядо си върху главата си в благословия. Беше блудкаво и тъпо, и невероятно сексистко, но все пак изпитваше гордост: „Това значи да не се страхуваш. Това значи да усещаш, че принадлежиш някъде“. Той беше като Том, нали? „Търся моите хора...“ Само че Алекс я нямаше, а ако сънищата му бяха истински, за Питър щеше да бъде по-добре да беше умрял. Странна буца си проправи път към гърлото му. Трябваше да тръгва. Нямаше да се пречупи сега. Не прости на Йегър, не можеше. Крис можеше да остави чука за Питър, но никога за този старец. - Понякога чакам прекалено дълго и тогава вече е твърде кьсно.
- Но никога не се пречупваш, Крис. Ти следваш своя курс и все още търсиш своя път. Приеми го от един старец: понякога получаваш втори шанс.