106
- Колко още ще стоим тук? - попита Синди пазача. Беше се свила в Люк по начина, по който неговата котка го правеше. Търсещо топлина поведение, както го беше нарекла майка му. Люк мразеше космите, които котката оставяше по него, но сега глупавото животно наистина му липсваше, да не споменаваме родителите му. Плъзна ръка около раменете на Синди и я придърпа по-близо. Половин час след като хората на Фин и техните Чъкита бяха нахлули в лагера, още двама мъже бяха дошли, водейки кобила. Когато Люк забеляза Синди и посивелия Чад, яхнали коня, той се направи на идиот, като се изскубна от Мели и хвана Синди в мечешка прегръдка: „Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва!“.
- Зависи от момчетата - каза пазачът, наливайки кафе в полева чаша. Половин цигара беше залепнала за долната му устна. Той издиша една сива струя, сръбна, въздъхна, дръпна още веднъж и каза със сподавен глас: - Не бих отказал едно прилично спане, когато това свърши обаче.
- Значи сме в Рул? - Люк отпъди с ръка дима. Тези хора пушеха с такова настървение, че може би беше по-добре да минат направо на изгорели дънери и да приключат с живота веднъж завинаги.
Точно този стар пазач имаше мустак, с който приличаше на плъх и който беше толкова пропит с никотин, че беше станал мрьснооранжев на цвят.
- Тук ли ще останем? Ами децата от Рул?
- Задавате твърде много въпроси, знаете ли? - Обръщайки се с мързеливо свиване на рамене, мустакатият пазач закачи с палец ремъка на узито си. - Ако бях на ваше място, деца - каза той, отправяйки се бавно към много по-големия огън и към другите трима пазачи, кандидати за белодробен рак, - щях да поспя, вместо да ми замръзва задникът. Ще се съмне след около час.
От мястото си срещу Люк Чад промърмори:
- Да, ама това си е моят задник и мога да си го замразявам, ако искам, гъз такъв! - въздъхна и разбърка вдигащата пара порция готова храна, апатично сдъвка лъжица макарони със сирене, после пусна лъжицата в торбичката. - Стомахът ми е твърде нервен.
Отляво на Чад Джаспър изписка:
- Ще го довършваш ли това?
- Как можеш да ядеш? - попита Синди.
- Гладен съм. - Джаспър загреба голяма хапка. - Твърде съм нервен, за да спя - каза той, гласът му беше приглушен от макароните. - Това трябва да е. Имам предвид, че той сигурно е прибрал всички Чъкита. - Посочи с лъжицата към голяма клетка за животни от неръждаема стомана, която стоеше празна на открит фургон, подреден до други такива. - Дори тези.
- Ако това е Рул - каза Синди, - и децата са все още тук, какво ще правят с нас сега? Мислиш ли, че те... че те може да...
- Не - каза Люк и я обгърна с двете си ръце. Искаше да каже нещо кораво като от филм, че хората на Фин трябва да минат първо през него, но думите просто не излязоха.
- Но ние трябва да действаме. - Чад метна поглед през рамо, за да провери пазачите, после се наведе по-близо. - Ние сме тримата най-големи. Те са четирима, ние трима.
- Хей! - каза Джаспър с пълна с макарони уста. - Аз съм тук.
- Ти си на десет. Продължавай да ядеш! - Чад извъртя очи. - Ако можем да вземем някакво оръжие...
- Да. Ако е доста голяма дума точно сега - каза Люк.
- Но ние просто седим тук.
- Не виждам как можем да направим нещо друго.
- Съгласна съм с Чад. - Когато Люк погледна към нея, Синди продължи шепнешком: - Освен тези пазачи всички останали заминаха. Вероятно няма да имаме по-добра възможност.
- И къде ще отидем, Синди? - попита Люк.
- Където и да е. Люк, можем да нападнем продоволствения фургон, да вземем оръжия, храна и да се махнем.
- Синди, имаме трийсет деца. Само ние тримата и още няколко можем да боравим с оръжие и толкова. Как ще придвижим всички и нещата, които ни трябват? Не можем да надбягаме Фин.
- Но не мога да чакам, докато той реши какво да стане. - Чад кривна глава към транспортната клетка. - Искаш да свършиш в една от тези ли?
- Не, не искам - каза Люк на Чад. - Но предпочитам да остана жив, отколкото да умра.
- Не и ако свършим като Питър - възрази Джаспър.
След пет дни с Фин и шантавите му Чъкита, които бяха точно като момичето, с което Том се беше бил преди няколко седмиии, Люк имаше гадно усещане какво може да се очаква.
Питър беше твърде стар, за да е Чъки, по-стар от Том със сигурност с поне няколко години. Но очите му бяха бясночервени и, боже, той ядеше каквото и Чъкитата - размразени парчета от замразени старци, натрупани като дърва в специален фургон. Което значеше, че Фин вероятно беше дал на Питър от същата гадост, с която според Том някой експериментираше върху онези Чъкита в бяло. Само че тя не беше подействала на Питър, който прекарваше половината от времето си в клетката, крещейки: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме, пусни, пусни, пусни...“, а през другата половина се опитваше да докопа Фин. Понякога старецът го нараняваше доста зле. Никога не вдигаше ръка срещу него, но само за няколко секунди, които той и зловещият Дейви прекарваха наблизо, караха Питър да започне да стене, да вие и да стиска главата си.