- Сякаш чува нещо. - Когато Люк отмести поглед от транспортната клетка, Синди каза: - Нали знаеш? Когато Питър започне с онова „пусни ме“? Но как? Той е едва... наполовина Чъки.
- Но е луд - каза Чад.
- Не през цялото време - каза Люк. - Всички тези неща, онова „давай-давай-давай“, което започва, когато Фин тръгне.
- Телепатия? - попита Синди?
- Не може да е чиста телепатия. - Преглъщайки последните макарони със сирене, Джаспър облиза пластмасовата лъжица. - Поне не като във филмите или както мислите.
- Какво друго може да е? Ти беше в обора. - Това, което беше станало, когато Чъкитата на Фин се спуснаха в лагера им, беше уплашило Люк до смърт. Как бяха разделили строя, половината бяха тръгнали наляво, а останалите като маршируващ оркестър в спортно полувреме се бяха извили надясно. После Чъкитата... не бяха направили нищо. Само чакаха и се взираха, а концентрацията им беше съвършена. Беше толкова тихо, че Люк можеше да чуе пукането на огъня и дрънченето на сбруите на конете, които отмятаха глави. Това беше най-странното нещо, но Люк беше усетил, че Чъкитата биваха... възпирани? Да, те го искаха. Искаха Мели. Това, което най-много жадуваха, бяха всички онези сочни деца, сгушени в обора.
„Но не им беше позволено. Те бяха като... марионетки.“ Това не беше съвсем правилно. Беше сякаш нещо или някой ги държеше на невидими каишки - „дотук и не по-нататък“.
- Да, но опитвал ли си се някога да проследиш собствените си мисли? Наистина е сложно. - Джаспър приглади празния плик от готовата храна върху бедрото си и започна да го нагъва в стегната тръба. - Освен това имаш проблем със силата на сигнала и сложността.
Люк и Синди се спогледаха.
- За какво говориш? - попита Люк.
- Мислите са объркани - каза Джаспър.
- Добре. И?
В погледа на Джаспър се четеше досада.
- Какво прави Питър? Говори ли за милиони неща? Не. Продължава да повтаря едно и също отново и отново: „давай-давай-давай, пусни ме“.
- Да, но е луд - каза Чад.
- Не през цялото време. - Джаспър се взря през тръбата, която беше направил, като пират през далекоглед. - Най-зле е, когато Чъкитата нападат. През другото време е нормален.
- Той яде хора - настоя Синди. - Очите му са странни.
- Добре, ненормален нормален, но не и изцяло Чъки. Когато Фин го вземе със себе си, Питър или е вързан, или е с неколцина пазачи.
- Вероятно защото Фин още не може да го контролира много добре - каза Люк.
- Или поне не през цялото време, да. А когато Фин го оставя тук? Питър не е толкова шумен и луд. И колкото по-дълго отсъства Фин, толкова по-добре изглежда той. Мисля, че е излагане с натрупване и нещо с разстоянието като безжичен интернет.
- А?И? - попита Люк, а когато Джаспър се завъртя все още с тръбата на окото, добави: - Ще спреш ли с това? Досадно е.
- Добре. - Хлапето изпусна една дълга страдалческа въздишка. - Не мисля, че Питър казва „пусни ме“ като „пусни ме от тази клетка, за да си ида у дома“. Може би има предвид „пусни ме, давай-давай-давай след тях“. ,Давай-давай-давай“ е командата. Може би всичко, което прави Фин, е да дава прости команди, които се носят на гърба на други сигнали.
- Дори не знам какво означава това - каза Синди.
- Да, Чъкитата не са радиоприемници - додаде Чад.
„Радиоприемници. - Люк преметна мисълта в ума си. - Безжичен интернет. Тук има нещо важно... Нещо, което Джаспър каза за силата на сигнала, не просто разстояние, а нещо друго.“
- Хора! Какво смятате, че са мислите? - попита Джаспър. - Електрически импулси, това е. Тялото е пълно с електричество. Имате градиенти през кожата си и поток йони в клетките.
- Какво? - поиска да разбере Синди. - Как действа това в тази ситуация?
- Ами, мислите са химически и електрически... Не знам. - Раменете на Джаспър се вдигнаха и паднаха. - Вижте, не мога да ви кажа как го прави Фин, но той не може да прехвърля наистина сложни мисли. Или ако може, само неколцина Чъкита могат да ги приемат. Може би дори само едно Чъки.