- Хей! Чакай малко! - Синди седна. - Той е прав. Две групи Чъкита: едните в бяло...
- И всички останали - добави Чад. - Сякаш може би не действа при всяко Чъки.
- Или няма нужда от много, за да се свърши работата - предположи Люк. - Но е ограничен откъм разстояние, както когато безжичният интернет сигнал прекъсне, ако си твърде далеч от мрежата. - Той продължи да мисли: „Сила на сигнала, сила на сигнала и мрежа...“.
- Добре, приемам това. Но... - Чад вдигна ръце. - И какво? Все още сме заседнали тук.
Люк не виждаше как това би помогнало, но усещаше главата си така, сякаш беше прекарал цяла нощ зубрейки за тест, на който беше сигурен, че ще се провали. Понякога, когато се отдалечеше от един проблем, отговорът цъфваше право в главата му.
- Отивам за вода - каза. Когато се изправи, и четиримата пазачи вирнаха глави. - Вода - каза той, като протегна манерката си и я разклати.
- Чакай! - Мустакатият пазач се вдигна на крака и се за- тътри към него. Запалена цигара висеше от устата му. - Добре, да вървим! - каза той, подавайки му фенерче.
- Не че мога да избягам някъде - подметна Люк, но пазачът само изсумтя и направи подканящ жест с узито.
Потокът беше зад палатката на децата, в близката гора. Следвайки лъча на фенерчето, той се гмурна сред дърветата, където светлината беше по-лоша, а сенките по-гъсти. Напред чуваше как водата се пени върху камъните. Последните шест метра до потока бяха рязко спускане.
- Аз няма да слизам до долу. Коленете ме болят. Давай бързо! - каза пазачът, а оранжевата жарава на цигарата му танцуваше. - Задникът ми замръзва.
„О, я го духай!“ Внимателно подбирайки пътя си през камъни и лед, Люк прокара светлината през пръснатия сняг покрай брега на потока, като търсеше безопасно място, където нямаше да се измокри целият. Когато лъчът премина през петно кишав сняг, той забеляза нещо, което достигна до него едва когато светлината вече беше преминала. Озадачен, той върна лъча обратно и видя две неща: сняг, натрупан около една скала, макар всички останали наоколо да бяха все още покрити, и три животински следи. Вероятно животно беше разместило снега, когато бе стъпило наблизо. С един поглед към следите реши: „вълк“. Огромен. Отпечатъкът беше по-голям от дланта му и пресен. Беше виждал такъв не много отдавна.
Обмисляйки това, внезапно беше доволен, че е с въоръжен пазач. ,Добре е да побързам.“ Последното, което му трябваше, беше да налети на гладен вълк. Имаше си достатъчно проблеми. С разтуптяно сърце той сви надясно, прокарвайки светлината по една извивка, и замръзна, когато две зелени монети лумнаха до сребърния овал на лице.
Зелените очи принадлежаха на гигантски сиво-бял вълк. Но лицето бе на момиче.
107
Люк беше толкова уплашен, че едва успя да спре зад стиснатите си зъби писъка, тръгнал от гърлото му. Импулсът да се обърне и да избяга беше толкова силен, че лъчът на фенерчето потрепери от внезапното му разтърсване.
Вълкът не помръдна. За разлика от момичето, което вдигна предупредително пръст до устните си, а после изви ръка по начина, по който Морфей беше кимнал на Нео - не като „да започваме“, а по-скоро „ела тук“.
За част от секундата помисли: „О, сигурно се шегуваш“. Беше като вълка от „Червената шапчица“. Да се приближи до странно хлапе, което е точно на подходящата възраст да бъде Чъки? Как не! После размисли, че това момиче: а) се криеше и б) беше с животно, а освен шантавите Чъкита на Фин всички, които той познаваше, бяха от типа, дето първо закусва, а после задава въпроси.
- Хлапе, какво... - гласът на мустакатия пазач се изгуби, когато той се закашля, после изкара нещо от дълбините на гърдите си. Изплю се и изграчи: - Проклети пирони на ковчега! - И по-високо: - Защо се бавиш?
- Ъ... - Люк извлече гласа си чак от ноктите на краката. Момичето клатеше глава. - Има много лед. Ще се кача след малко.
Пазачът измърмори нещо и Люк помисли, че може все пак да слезе долу. Но после видя играта на пламъче, когато старецът запали нова цигара. Обърна се и видя, че момичето вече беше само на една стъпка от него, а вълкът ѝ - или може би беше наистина голямо хъски или нещо такова - стоеше мирно до нея.
- Коя си ти? - прошепна той.
- Колко пазачи? - промърмори тя. След като вече беше по-близо, той реши, че трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, облечена в смрадливо, пърхащо камуфлажно яке, качулката на което беше пристегната здраво и подчертаваше високи скули, тесен нос и волева челюст. Рязката черта на линията на косата ѝ беше едва видима високо на челото, но той не можеше да познае какъв цвят е косата ѝ. Очите ѝ обаче бяха наситено смарагдовозелени и ярки като на вълка. От дрехите ѝ и от загрубелите ръце - да не споменаваме онзи спрингфийлд, който носеше, и ножовете в кании, пристегнати на всеки крак, той реши, че е била в гората сама от доста време. Приличаше на диво момиче вълк.