- Четирима. Един тук, трима при палатките. - Той направи пауза. - От Рул ли си?
Тя поклати глава.
- Оръжия?
- Узита, а имат и пистолети.
Между очите ѝ се оформи дълбока бръчка.
- Можеш ли да боравиш с оръжие? - Когато той кимна, тя добави: - Накарай пазача да слезе долу!
Беше на върха на езика му да я попита какво ще прави, но после осъзна точно колко тъп беше подобен въпрос. Кимна, после се изправи и извика:
- Хей! Трябва ми малко помощ тук долу. Аз... аз...
- Какво, по дяволите - каза пазачът отегчен, а в тона му изобщо нямаше въпрос. - Какво стана?
Люк вкара нотка на страдание.
- Паднах - каза той, после потопи ръка в ледената бода и разплиска наоколо. - И ботушът ми падна. Не мога да го намеря и...
- О, господи! - Раздразнена въздишка, последвана от тропота на тежки крака. - Дръж се!
- Благодаря! - Люк успя да докара жалка нота. Рискува да надзърне набързо с фенерчето, но момичето и огромният му вълк, куче или каквото там беше, бяха изчезнали. Той се завъртя и насочи лъча на фенерчето към пазача, който си проправяше път надолу настрани като рак. Твърде късно си спомни: „Мамка му! Предполага се, че съм си изгубил ботуша!“. - Хей! - каза, после падна на колене, насочвайки светлината, докато лъчът не се плисна право по лицето на пазача. - Насам!
- Боже, хлапе! - Пазачът присви очи и вдигна две ръце, за да предпази очите си. Нова цигара беше стисната в устата му. - Махни светлината, ще ме...
Люк видя как момичето, което трябва да се беше покачило доста високо, докато се озове над пазача, внезапно се появи като актьор, хванат в светлината на прожектора. Лактите ѝ бяха сгънати и тя мушна бързо. Прикладът на пушката ѝ удари черепа на стареца с едно шумно „туп“. Той изсумтя с кратко „ъх“, цигарата му се стрелна от устата, а оранжевото ѝ око проблясна като комета. Краката на пазача се оплетоха, но той вече беше в безсъзнание, напълно отпуснат, само инерцията му го прекатури с лице напред и той се приплъзна близо до водата.
„Еха!“ За една шеметна секунда Люк можеше само да зяпа как момичето бързо свали оръжието от пазача и му подаде пистолет. Тя се изправи и се изкашля шумно в същия момент, в който върна затвора на узито, и металическото „щрак-щрак“ се изгуби в шума.
- Наистина не искам да рискувам да стрелям - прошепна тя и внезапно трепна. Едната ръка се плъзна към слепоочието ѝ и тя се олюля от внезапен тласък. – Звукът ще... - Тя прекъсна с рязко сумтене.
- Добре ли си? - Той протегна автоматично ръка, но размисли, когато вълкът, очевидно усещайки безпокойството на момичето, изскимтя и побутна с нос бедрото му. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що я беше цапардосал, но изражението ѝ беше зловещо, нещо, което той беше виждал преди. После се сети. Тя изглеждаше малко като Питър, когато Фин му запращаше една от неговите умствени бомби. Люк остави ръката си да се отпусне, внезапно несигурен дали тя няма просто да откачи. Може би беше експеримент на Фин, но беше успяла да избяга.
- Добре съм. - Стегната усмивка умря на път към устата ѝ. Проснат в краката им, падналият пазач изхърка. Тя коленичи и завъртя главата на стареца, докато дишането утихна.
- Коя си ти? Откъде дойде?
- Следвам ви през последните два дни - каза тя. Вълкът ѝ, реши той, беше някакъв мелез, кръстоска между куче и маламут или огромно хьски. - Трябваше да изчакам, докато се махнат. Бък! - Обръщайки се, тя потупа крака си и вълчакьт допълзя до нея. - Добре - рече, кимвайки към склона. - Прати колкото можеш тук долу!
- Как да го направя?
Сега вече една истинска усмивка, мимолетна като прелитащ високо облак, докосна устните ѝ.
- Паникьосай се!
- Помощ! Помощ! - И докато Синди все още смилаше това, Люк последва вика с писък, който изправи космите на ръцете и врата ѝ.
- О! - Сърцето ѝ се качи чак в гърлото. Тя подскочи и хвърли див поглед в посоката, от която бяха дошли писъците на момчето. - Люк? - извика тя. - Люк, какво...
- Какво става? - извика Чад. Той и Джаспър бяха скочили на крака. С извадени оръжия тримата пазачи наскачаха припряно точно когато Люк драсна от сумрака. Очите му бляскаха като фарове.