Мислите на Специ бяха прекъснати от пристигането на главен инспектор Сандро Федерико и прокурора Адолфо Ицо, заедно с екипа криминолози. Федерико се държеше небрежно, като истински римлянин, на лицето му беше изписано спокойно, дори развеселено изражение. Ицо, от друга страна, беше получил поста наскоро и пристигна ужасно надъхан. Той изскочи от колата и се устреми към Специ.
— Какво правите тук, господине? — попита гневно той.
— Работя.
— Напуснете веднага. Не можете да останете тук.
— Добре де, добре… — Специ вече беше видял всичко, което му беше нужно. Той пъхна писалката и тетрадката във вътрешния си джоб, качи се в колата си и потегли обратно към дирекцията на полицията. В коридора пред офиса на Чимино се натъкна на един полицейски сержант, когото познаваше добре; от време на време си правеха услуги един на друг. Сержантът измъкна една фотография от джоба си и му я показа.
— Искаш ли я?
Беше снимка на двете жертви, живи, седнали прегърнати на една каменна ограда.
Специ я взе.
— Ще ти я върна по-късно днес, след като я копираме.
Чимино каза на Специ имената на двете жертви: Кармела Де Нучо, на двайсет и една години, работничка в модна къща „Гучи“ във Флоренция. Мъжът се казваше Джовани Фоджи, на трийсет години, служител в местната електрическа компания. Бяха сгодени и скоро щяха да се женят. Двете тела са били намерени в десет и половина от един полицай, който се разхождал в околностите на града през почивния си ден. Престъплението е било извършено малко преди полунощ и дори имало свидетел: фермер, който живеел от другата страна на пътя. Той чул песента „Представи си“ на Джон Ленън да се носи от паркираната в полето кола. Внезапно тя била прекъсната по средата. Не чул обаче никакви изстрели от пистолета двайсет и втори калибър (съдейки по гилзите, намерени на местопрестъплението — от патрони „Уинчестър магнум“). Чимино каза, че жертвите били чисти, нямали никакви врагове, като се изключи мъжът, когото Кармела зарязала, преди да започне да излиза с Джовани.
— Направо е плашещо — каза Специ на Чимино. — Никога не бях виждал нещо такова тук… А и онова, което са направили животните…
— Какви животни? — прекъсна го Чимино.
— Животните, които дошли през нощта… Кървавата каша… между краката на момичето.
Чимино впери поглед в него.
— Животни, друг път! Убиецът го е направил.
Специ усети как се смръзва.
— Убиецът? Какво е направил, намушкал ли я е?
Инспектор Чимино отговори равнодушно, може би за да успее да овладее ужаса, който тресеше и него.
— Не, не я е намушкал. Изрязал е вагината й… и я е отнесъл.
Специ не можа да схване веднага.
— Отнесъл е вагината й? Къде? — Но веднага разбра колко глупав въпрос е задал.
— Просто я няма там. Взел я е със себе си.
Глава 2
На следващия ден, в понеделник сутринта, Специ отпътува за квартала Кареджи, който се намира в покрайнините на Флоренция. Температурата достигаше четирийсет градуса на сянка, а влажността беше почти като в душ кабина. Над града като плащеница се беше разстлал гъст смог. Той навлезе в тесния път, който водеше към голямата жълта сграда; мазилката на западналата вила, която сега беше част от болничен комплекс, се ронеше на парчета с размера на чиния.
Приемната на съдебния патолог представляваше огромна стая, в която доминираше масивна мраморна маса; върху нея беше поставен компютър, покрит с бял чаршаф като саван. Останалата част от масата беше празна. Зад нея, от една ниша в стената, в Специ строго се взираше бронзовият бюст на някакво медицинско светило в областта на човешката анатомия.
Мраморни стъпала водеха нагоре и надолу. Специ тръгна надолу.
Стълбището го отведе до подземен коридор, осветяван от жужащи луминесцентни лампи, от двете страни на който се редуваха врати. Стените бяха облицовани в плочки. Последната врата беше отворена и отвътре се носеше пронизителният звук на електрическия трион за аутопсии. От стаята по коридора изтичаше ручейче тъмна течност, която се стичаше в канала.
Специ влезе.
— Я виж ти, кой е тук! — възкликна Фоско, асистентът на съдебния патолог. Той затвори очи, протегна ръце и започна да рецитира Данте: — „Малцина идват да ме дирят тук“…
— Здрасти, Фоско — каза Специ. — Кой е този? — кимна той с глава към проснатия на носилката труп, върху който работеше служителят в моргата. Той тъкмо беше отворил черепната кутия с циркуляра. На носилката, точно до бледото лице на трупа, се мъдреха празна чаша от кафе и останки от полуизядена козуначена кифла.