— Във всеки случай, сега той няма да намери нашата Генея. Великата система за откриване на звезди с планети ще остане наша тайна. Ние можем да не се опасяваме от възмездие…
Той спря и вече по-бавно завърши:
— Но за какво говоря всичко това? Ние нищо не сме направили. Нима сме виновни за това, което се е случило с жителите на тази планета?
Но Инеш знаеше за какво мислеше той. Чувството за вина винаги възникваше у тях в подобни моменти. Призраците на всички изтребени от генейците раси; безпощадната воля, която ги вдъхновяваше, когато те за първи път се приземяваха; решимостта да унищожат всичко, което им пречи; тъмните бездни на безмълвен ужас и ненавист, оставащи зад тях навсякъде; дните на страшния съд, когато те безжалостно облъчваха нищо неподозиращите обитатели на мирни планети със смъртоносна радиация — ето какво се криеше зад думите на Мейард.
— Аз все още не вярвам, че той е избягал, — заговори капитан Горсид. — Той е тука в зданието. Той изчаква кога ще снемем защитните екрани и тогава ще се опита да си отиде. Нека чака. Ние няма да направим това.
Отново се възцари мълчание. Те очакващо гледаха към пустия купол на енергийната защита. Само блестящият възкресител стоеше там на своите метални подставки. Освен него там нямаше никой — нито един страничен блясък, нито една сянка. Жълтите слънчеви лъчи проникваха отвсякъде, осветявайки площадката така ярко, че да се скриеш на нея беше просто немислимо.
— Стража! — заповяда капитан Горсид — унищожете възкресителя. Аз мисля, че той ще се върне, за да го разгледа, затова не трябва да рискуваме.
Апаратът изчезна във вълни от бял пламък. Заедно с него изчезна и последната надежда на Инеш, който все още вярваше, че смъртоносната енергия ще застави двуногото чудовище да се появи. Нямаше още на какво друго да се надяват.
— Но къде ли може да се е дянал той? — попита Йоал.
Инеш се обърна към историка, възнамерявайки да обсъди с него този въпрос. Когато се обръщаше, той видя — чудовището стоеше недалече под дървото и внимателно ги разглеждаше. Сигурно то се беше появило точно в този момент, защото всички съветници едновременно зяпнаха с уста и се отдръпнаха назад. Един от техниците прояви голяма находчивост — мигновено установи между генейците и чудовището силов екран. Съществото бавно се приближаваше. То беше крехко и държеше главата си леко отметната назад. Очите му сияеха като осветени с вътрешен огън. Когато приближи да екрана, човекът протегна ръка и го докосна с пръсти. Екранът ослепително припламна, след това се замъгли с преливащи цветове. Вълната от цветове премина върху човека: цветовете станаха по ярки и за миг се разляха по цялото му тяло от главата до краката. Цветната мъгла се разсея. Очертанията станаха невидими. Още миг — и човекът мина през екрана.
Той се засмя — звукът беше странно мек — и веднага стана сериозен.
— Когато се пробудих, ситуацията ме забави — каза той. — Помислих си: „Какво да правя с вас сега?“
За Инеш неговите думи прозвучаха в утринния въздух на мъртвата планета като присъда на съдбата. Мълчанието наруши глас, толкова задавен и неестествен глас, че Инеш чак след време позна гласа на капитан Горсид.
— У-б-и-й-т-е го!
Когато взривовете от пламък паднаха обезсилени, неуязвимото същество както и преди стоеше пред тях. То бавно се приближи напред и се спря на около 6 крачки от най-близкия генеец. Без да бърза, човекът заговори:
— Очертават се две решения: едно — основано на благодарността за моето възкресяване, и второ — на реалното положение на нещата. Аз знам кои сте вие и какво ви е нужно. Да, аз знам — там е вашето нещастие. Тук е трудно да бъдеш милостив. Но ще се опитам. Да предположим — продължаваше той, че вие ми откриете тайната на локатора. Сега, когато системата съществува, ние повече никога няма да пропаднем както досега.
Инеш целият се напрегна. Неговият мозък работеше така трескаво, че му се струваше, че в него не е останало място за нищо друго. И въпреки това той намери сила да зададе въпрос:
— Какво се е случило тук?
Човекът се смръщи. Спомените за този далечен ден направиха гласа му хрипкав.
— Атомна буря — отвърна той. — Тя дойде от чужд звезден свят, обхвана целия този край на нашата галактика. Атомният циклон достигна в диаметър около 900 светлинни години, много повече от това, което беше достъпно за нас. Спасение нямаше. Ние не се нуждаехме дотогава от звездолети и нищо не успяхме да построим. В същото време Кастор — единствената известна нам звезда с планети също беше обзета от бурята.