— Игор? — отмести го встрани вампирът.
— Ще ши оштана на коншка пикня, ако нямаш нищо против — каза Игор. Той се озърна във внезапната тишина. — Вижте шега, никога не шъм кажвал, че не ми харешва! — Бутна чашата си по лепкавия тезгях. — Пак от шъщото?
Поли взе новата халба и я подуши. После отпи.
— Не е зле. Поне има вкус на…
Вратата се отвори с трясък и тътенът на бурята нахлу в помещението. Около две трети от един трол се навряха вътре, след което успя да се провре и остатъкът.
Поли нямаше проблеми с троловете. Понякога ги срещаше в гората, седнали сред дърветата или целеустремено трополящи по пътя по разни техни си работи, каквито и да бяха те. Троловете не бяха приятелски настроени, а по-скоро… примирени. Приеми го: в света има хора. Не си струват стомашното разстройство. Не можеш да ги убиеш всичките. Стъпвай около тях. Да стъпваш върху тях не е уместно в дългосрочен план.
Понякога фермерите ги наемаха за тежката работа, а троловете я се появят, я не. Случваше се да дойдат, да овършеят някоя гора, изскубвайки дънерите сякаш са моркови, а после да изчезнат, без да изчакат заплатата. Доста от нещата, които вършеха хората, удивляваха троловете и обратно. Като цяло те взаимно се отбягваха.
Но рядко се случваше да попаднеш на трол като този. Изглеждаше толкова… тролски. Като канара, престояла векове във влажни иглолистни гори. Беше покрит с лишеи. Влакнест сив мъх висеше на туфи от главата и брадата му. В едното му ухо имаше птиче гнездо. Носеше истинска тролска бухалка, направена от изкоренена фиданка. Беше почти карикатура на трол, само дето никой не би се засмял.
Дебелият край на фиданката задумка по пода, когато тролът, наблюдаван от новобранците и ужасения ефрейтор Страпи, закрачи тежко към масата.
— Шъ съ зъ пиша — каза той. — Шъ пра’а к’вот требе. Дай парата.
— Ти си трол! — избухна Страпи.
— Виж сега, без такива, ефрейтор — намеси се сержант Джакръм. — Трай си, да ти е мирна главата!
— Трай си? Трай си? Ама т’ва е трол, серж! Има пластове! Под ноктите му расте трева! Това е трол!
— Добре, де! Запиши го.
— Искаш да се биеш с нас? — изписка Страпи. Троловете нямат чувство за лично пространство, а в момента един тон от нещо, което на практика беше вид скала, се извисяваше точно над масата.
Тролът обмисли въпроса. Новобранците стояха смълчани, забравили да отпият от чашите си.
— Не — отвърна той накрая. — Шъ съ бия с врагъ. Бог да пази… — Тролът спря и впери очи в тавана. Каквото и да търсеше там, явно не го видя. После сведе поглед към ходилата си, по които растеше трева. После се втренчи в свободната си ръка и размърда пръсти, сякаш броеше нещо, — … херцогинята — завърши. Беше дълго чакане. Масата изскърца, когато тролът сложи ръка върху нея, отворил длан. — Дай парата.
— Имаме само картоне… — започна ефрейтор Страпи. Сержант Джакръм го ръгна с лакът в ребрата.
— Ей богу, да не си луд? — изсъска той. — Има десеторна премия за вербуване на трол! — С другата си ръка бръкна в джоба на куртката си, извади сребърен шилинг и внимателно го постави в огромната длан. — Добре дошъл в новия си живот, приятел! Само да запиша името ти, а? Как се казваш?
Тролът премести поглед към тавана, ходилата, сержанта, стената и масата. Поли видя, че мърда устни.
— Карборунд? — допусна той.
— Да, сигурно — съгласи се сержантът. — Ъ-ъ, би ли искал да пообръс… да поотрежеш малко кос… мъха? Имаме нещо като… наредба…
Стена, под, таван, маса, пръсти, сержант.
— Не — отвърна Карборунд.
— Добре. Добре. Добре — бързо рече сержанта. — То не е съвсем наредба като такава, всъщност е по-скоро препоръчителна. И все си мисля, малко тъпичка, а? Радвам се, че се присъедини към нас — пламенно добави той.
Тролът облиза монетата, която светна като диамант в ръката му. Под ноктите му наистина растеше трева, забеляза Поли. Карборунд пристъпи тежко към тезгяха. Тълпата моментално се разцепи, защото изобщо не бе допустимо троловете да стоят зад мелето от тела, размахвайки пари и опитвайки се да привлекат вниманието на бармана.
Той строши монетата на две и хвърли половинките на тезгяха. Веждата преглътна. Като че щеше да каже „Сигурен ли си?“, само че това не беше от въпросите, задавани на клиенти, тежащи над половин тон. Карборунд помисли малко и каза:
— Дай да пия.
Веждата кимна, изчезна за кратко в стаичката зад тезгяха и се върна с нещо като тенджерка. Маладикт се разкиха. Очите на Поли се насълзиха. Беше от миризмите, които усещаш със зъбите си. Да предлагат вкисната бира по кръчмите си беше почти в реда на нещата, но това беше стоградусов оцет.