Тя невъзмутимо изчака Блауз да представи отряда и накрая каза:
— Ясно. Добре. Момчетата оставете на мен, господине. Вие трябва да се връщате в гладачната.
След като Блауз изчезна с поклащане в парата, госпожа Енид ги изгледа от горе до долу и изсумтя:
— Момчета! Ха! И той си вярва, а? Жена в мъжки дрехи е Поругание в очите на Нуган!
— Но ние сме в женски дрехи, госпожо Енид! — меко възрази Поли.
Устата на госпожа Енид яростно се раздвижи. Тя скръсти ръце, сякаш като барикада срещу всичко небогоугодно.
— Това не е редно! Аз имам син и съпруг, затворени тук, и се претрепвам да работя за врага само за да мога да ги наглеждам. Ще ни поробят, да знаете. Не е за вярване какво чуваме тук! И какво като освободите нашите, когато всички сме под злобенския ръчно изрисуван налъм, а?
— Злобения няма да ни пороби — уверено рече Уозър. — Херцогинята ще се погрижи за това. Не се страхувайте.
Уозър бе изгледана с погледа, който винаги получаваше от хората, чуващи я за пръв път.
— Доста се молиш, а? — съчувствено попита госпожа Енид.
— Не, само слушам — отвърна Уозър.
— Нуган ли ти говори?
— Не. Нуган е мъртъв, госпожо Енид.
Поли хвана тънката като клечица ръка на Уозър и ги прекъсна:
— Извинете ни за момент, госпожо Енид. — Тя избута момичето зад една огромна преса за изцеждане на пране, която се клатеше и тракаше в акомпанимент на разговора им.
— Уозър, това става… — В родния език на Поли нямаше дума за „анормално“, но ако я знаеше, щеше да я приветства — … странно. Тревожиш хората. Не можеш да обикаляш наоколо и да разправяш, че богът им е мъртъв.
— Изчезнал тогава. Упаднал… струва ми се. — Уозър бе сбърчила чело. — Не е вече с нас…
— Все още получаваме Поруганията.
Уозър се опита да се съсредоточи.
— Не, те не са истински. Те са като… ехо. Като отекващи послания от мъртви гласове в древна пещера, думите се променят, превръщат се в безсмислици… като знаменцата, които са били използвани за сигнали, а сега само се веят от вятъра… — Погледът на Уозър помътня и гласът й се промени, стана по-зрял, по-уверен — и не идват от никакъв бог. Сега тук няма бог.
— А откъде идват?
— От страха ви… Идват от онази част от вас, която мрази Другите, която няма да се промени. Идват от всичката ви дребнавост, глупост и безчувственост. Страхувате се от утрешния ден и сте направили страха си бог. Херцогинята знае това.
Пресата скърцаше. Около Поли котлите съскаха, водата шуртеше в улеите. Въздухът бе наситен с миризмата на сапун и мокри дрехи.
— Аз не вярвам и в Херцогинята — каза Поли. — Това в гората беше само трик. Всеки щеше да се озърне. Това не значи, че вярвам в нея.
— Няма значение, Поли. Тя вярва в теб.
— Нима? — Поли завъртя глава в димящата, капеща пещера. — Тя тук ли е, тогава? Удостоила ли ни е с присъствието си?
Уозър не разбираше от сарказъм. Кимна:
— Да.
Да.
Поли се обърна.
— Ти ли каза току-що „да“?
— Да — отвърна Уозър.
Да.
Поли се поотпусна.
— О, просто ехо. Все пак в пещера сме. Ъм… което не обяснява защо моят глас не отеква… — Уоз… имам предвид Алис? — замислено продължи тя.
— Да, Поли?
— Мисля, че ще е наистина по-добре да не говориш много за това с другите. Хората нямат нищо против да вярваш в богове и прочее, но стават много нервни, ако им кажеш, че те навестяват. Ъ-ъ… тя няма да се появи, нали?
— Онази, в която не вярваш? — прояви живец Уозър.
— Аз… не казвам, че не съществува — неуверено рече Поли. — Просто не вярвам в нея, това е.
— Тя е много слаба. Чувам я как плаче нощем.
Поли потърси някаква следа в изпитото лице, надявайки се да открие, че Уозър по някакъв странен начин се шегува с нея. Но не откри нищо освен озадачена невинност.
— Защо плаче?
— Молитвите. Нараняват я.
Поли направо подскочи, когато нещо я докосна по рамото. Беше Тонкър.
— Госпожа Енид казва, че трябва да се хващаме за работа — предаде Тонкър. — Казва, че стражите идвали да проверяват…
Беше женска работа и поради това монотонна, трудоемка и бъбрива. Поли отдавна не бе потапяла ръцете си в корито. Това тук беше дълго и дървено, на което можеха да работят едновременно двайсет жени. Ръцете от двете й страни търкаха, четкаха, изстискваха и мятаха дрехите в коритото за плакнене отзад. Поли се присъедини и се заслуша в приказките около себе си.
Бяха клюки, но откъслечната информация плуваше сред тях като сапунени мехурчета в корито. Няколко стража си бяха „позволили свободи“ — тоест повече отколкото вече имаха — и очевидно си бяха отнесли боя за това. Темата повдигна много коментари. Явно някакъв голям милорд от Анкх-Морпорк, който ръководеше нещата, го бе наредил. Бил някакъв магьосник, каза жената срещу Поли. Знаел какво се случва навсякъде и се хранел със сурово месо. Имал тайни очи. Разбира се, на всеки бе известно, че този град е домът на Поруганията. Поли, усърдно търкайки една риза на дъската за пране, се замисли над чутото. И се сети за низинния мишелов в тази високопланинска страна, и за онова толкова бързо и потайно същество, че бе само намек за сянка…