— Вашето водачество наистина бе велик пример за нас, сър!
— Наистина?
— О, да, сър.
— Няма офицер, който да е водил по-добър отряд мъже, Пъркс!
— Сигурно има, сър.
— А кой ли смее да се надява на такава възможност, а? Имената ни ще отидат в историческите книги! Е, поне моето със сигурност, но аз ще се погрижа и вас, момчета, също да ви споменат. Пък кой знае? Може и да спечеля най-високото признание за доблестен офицер!
— Кое е то, сър? — предано попита Поли.
— Да нарекат храна или част от облекло на името ми — засия Блауз. — Генерал Фрок има и двете отличия, естествено. Фрок-сюртука и телешкия фрок. Разбира се, аз не мога да се надявам чак толкова. — Той свенливо сведе очи. — Но да си призная, Пъркс, изобретил съм няколко рецепти, просто за всеки случай.
— Значи някой ден ще ядем блауз, сър? — подхвърли тя. Следеше как товарят кошовете.
— Може, може, ако смея да се надявам. Ъ-ъ… любимата ми е с кръгъл блат, разбираш ли, с плънка от крем и залят с ром…
— Това е ром-баба, сър — автоматично каза Поли. Тонкър и останалите също гледаха пълните кошове.
— Вече е правена?
— Оп’сявам се, сър.
— А какво ще кажеш за… ъ-ъ… ястие с дроб и лук?
— Нарича се „дроб с лук“, сър. Съжалявам — додаде Поли, опитвайки се да не се разсее.
— Ъ-ъ, ъ-ъ, ами на мен ми е хрумвало, че някои ястия са наречени на хора, които всъщност са внесли малка промяна в основната рецепта…
— Трябва да вървим, сър! Сега или никога, сър!
— Какво? О. Добре. Да. Трябва да вървим!
Проведената военна маневра нямаше аналог. По сигнал на Поли отрядът се спусна от всички посоки, стигна до кошовете точно преди жените, които трябваше да ги вземат, грабна дръжките и се засили напред. Едва тогава Поли осъзна, че сигурно никой друг не напира за тази работа и че перачките можеха само да се радват, че новодошлите идиоти я поемат. Кошовете бяха големи, а мокрото пране — тежко. Уозър и Игорина едвам влачеха коша, който бяха хванали.
До изхода чакаха двама войника. Изглеждаха отегчени и не им обърнаха много внимание. Пътят до „асансьора“ бе дълъг.
Поли не бе успяла да си го представи съвсем ясно по описанията. Човек трябваше да го види. Наистина беше просто една голяма отворена кутия от тежки греди, закачена на дебело въже, която се движеше нагоре-надолу в нещо като комин в скалата. Когато се качиха, един от войниците дръпна някакво по-тънко въже, чийто край се губеше в тъмнината. Другият запали няколко свещи, чиято единствена роля явно бе да направят мрака по-потискащ.
— Без да припадате сега, момичета! — обади се той. Колегата му се захили.
„Двама срещу нас седемте“ — помисли си Поли. Медният прът се удряше в крака й при всяка крачка, а и бе убедена, че Тонкър куца, защото е прикрепила бухалка за пране под роклята си. Бухалката беше за сериозни перачки; представляваше дълга пръчка с нещо като трикрако столче на края, с което се разбъркваха дрехите в големия казан с вряща вода. Сигурно можеше да строши череп.
Каменните стени изчезваха надолу, докато платформата се издигаше.
— Колко вълнуващо! — изчурулика „Дафне“. — И това стига чак до върха на голямата ви крепост, така ли?
— А, не, госпожице. Първо трябва да пробием скалата. Много каменария има да махаме, докато стигнем чак дотам.
— О, аз си мислех, че вече сме в крепостта! — Блауз хвърли тревожен поглед на Поли.
— Не, госпожице. Тук долу е само перачницата, заради водата. Ха, дори до долните килии си е катерене и половина. Късмет, че имате тоя асансьор, а?
— Чудесно е, сержант! — Блауз за момент забрави, че е Дафне: — А как работи?
— Ефрейтор съм, госпожице. — Той побутна козирката си. — Движат го затворниците в каторгата, госпожице.
— О, колко ужасно!
— А, не, госпожице, доста хуманно си е. Ъ-ъ… ако сте свободна след работа, ъ-ъ, мога да ви заведа горе да ви покажа механизма…
— Ще бъде прекрасно, сержант!
Поли закри очи с ръка. Дафне беше позор за женския пол.
Асансьорът громолеше нагоре доста бавно. Минаваше най-вече покрай необработена скала, но на места имаше древни решетки или зидария, които подсказваха за отдавна затворени тунели…
Платформата се разтърси и спря. Войникът изруга под нос, но ефрейторът каза:
— Не се страхувайте, дами. Това често се случва.
— Защо да се страхуваме? — попита Поли.
— Ами защото висим на въже на трийсет метра от земята и се счупи зъбец в подемния механизъм.
— Отново — додаде войникът. — Тук нищо не работи както трябва.
— На мен ми се струва основателна причина — кимна Игорина.