— За колко време ще го оправят? — запита Тонкър.
— Ха! Последния път висяхме цял час!
„Прекалено дълго — помисли си Поли. — Твърде много неща могат да се случат за един час.“ Тя погледна през гредите на тавана. Квадратчето дневна светлина бе високо горе.
— Не можем да чакаме — каза тя.
— О, божичко, кой ще ни спаси? — проточи Дафне.
— Ще трябва да измислим начин да убием времето, а? — подметна стражът. Поли въздъхна. Подобни изказвания от типа „Я виж ти какво си имаме тук“ значеха, че нещата само ще се влошат доста.
— Знаем какво ви е, дами — продължи стражът. — Мъжете ви ги няма и прочее. И на нас не ни е леко. Не мога да си спомня кога за последен път целунах жена си.
— И аз не мога да се сетя кога за последен път целунах жена му — захили се ефрейторът.
Тонкър скочи, хвана се за една греда и се набра до покрива. Асансьорът се заклати и някакво парче скала се отцепи и се разби долу в шахтата.
— Ей, не можеш да правиш така! — извика ефрейторът.
— Къде го пише? — озъби се Тонкър. — Поли, тук има един от онези запушените тунели, само че повечето камъни са изронени. Лесно можем да влезем.
— Не можете да се измъквате! Ще загазим! — притесни се ефрейторът.
Поли измъкна меча от ножницата му. Мястото беше прекалено тясно, за да направи кой знае какво с него, освен да го заплаши, но беше в нея, а не в него. Имаше огромна разлика.
— Вече сте загазили — смръщи се тя. — Не ме карайте да усложнявам нещата. Да се махаме оттук! Нали така, Дафне?
— Ъм… да, разбира се — отвърна Блауз.
Другият страж сложи ръка на меча си.
— Е, момичета, това вече става… — започна той, но внезапно се свлече.
Шафти отпусна медната си пръчка и каза:
— Дано не съм го ударила прекалено силно!
— На кой му пука? Хайде, ще ви изтегля! — подкани ги Тонкър.
— Игорина, можеш ли да го погледнеш и… — притеснено започна Шафти.
— Той е мъж и стене — обади се Тонкър отгоре. — Така и трябва. Хайде, де!
Другият ги гледаше как се изнизват през гредите.
— Ъ-ъ, извинете — обърна се той към Поли, докато тя помагаше на Блауз да се качи.
— Да? Какво?
— Дали бихте фраснали и мен по тила? — окаяно запита той. — Така изглежда, че не съм оказал съпротива пред шепа жени.
— Защо не окажеш съпротива? — Поли присви очи. — Ние сме просто шепа жени!
— Да не съм луд!
— Оставете на мен — намеси се Игорина, измъквайки пръчката си. — Ударите по главата могат да причинят увреждания и не трябва да се предприемат лекомислено. Обърнете се, господине. Свалете шлема си, моля. Двайсет минути безсъзнание достатъчно ли са?
— Да, много ви благо…
Стражът се свлече на пода.
— Дано не съм увредила другия — завайка се Шафти отгоре.
— Ругае — отвърна й Поли, взимайки меча му. — Значи сигурно е наред.
Момичетата поеха свещите и я издърпаха до тресящия се покрив на асансьора. Когато стъпи на здравата основа пред тунела, тя откри един отломък и го вклини между стената на шахтата и дървената рамка, която се заклати. За известно време нямаше да мръдне оттам.
Тонкър и Лофти вече бяха влезли в тунела. На светлината на свещите зад нескопосания опит за преграда се виждаше яка зидария.
— Това сигурно са мазетата — обади се Тонкър.
— Предполагам, че са направили шахтата неотдавна и просто са запушили тунелите, през които минава. Ама не са се престаравали.
— Мазетата са близо до тъмниците — каза Поли. — Ето, сцепи едната свещ, за да имаме по-дълго светлина, а после…
— Пъркс, може ли за секунда? — прекъсна я Блауз. — Ей тук?
— Да, сър.
Когато се отделиха малко встрани от останалите, Блауз снижи гласа си:
— Не бих искал да обезкуражавам инициативността ти, Пъркс, но какво правиш?
— Ъ-ъ… предвиждам заповедите ви, сър.
— Предвиждаш ги?
— Дасър.
— А, ясно. Това са подробности от пейзажа, така ли?
— Точно така, сър.
— В такъв случай заповедта ми, Пъркс, е да продължим бързо и внимателно да освобождаваме затворниците.
— Много добре, сър. Ще минем през тези… тези…
— Крипти — каза Игорина, взирайки се наоколо.
Свещта угасна. Някъде пред тях в черната като в рог и гъста като кадифе тъмнина се отмести камък.
— Чудя се защо ли този тунел е бил затворен — обади се Блауз.
— Аз май вече спрях да се чудя защо е бил затворен толкова набързо — отвърна Тонкър.
— Аз пък се чудя кой ли се е опитал да го отвори — каза Поли.
Разнесе се трясък, сякаш се бе срутила тежка плоча на богато украсена гробница. Биха могли да са куп други неща, но някак си в съзнанието изникваше точно тази картина. Застоялият въздух леко се раздвижи.