— Не искам да тревожа никого — но чувам нещо като стъпки, нещо като влачене.
Поли си спомни как мъжът запали свещите. Беше пуснал клечките кибрит в месинговата подложка на свещника, нали? Бавно протягайки ръка, тя се опита да ги напипа.
— Ако не искаш да ни тревожиш — долетя гласът на Тонкър от сухата, плътна тъмнина, — защо по дяволите ни каза това току-що?
Пръстите на Поли откриха парченце дърво. Тя го вдигна до носа си и усети миризмата на сяра.
— Имам една клечка — предупреди тя. — Ще се опитам да запаля отново свещта. Гледайте за изход. Готови?
Тя се примъкна до невидимата стена и драсна клечката в камъка. Жълтата светлина грейна в криптата.
Някой изхлипа. Поли се облещи, забравила свещта. Клечката угасна.
— О-кей — приглушено се обади Тонкър. — Ходещи мъртъвци. Е, и?
— Онзи до свода беше покойният генерал Пухловър! — възкликна Блауз. — Имам книгата му по фехтовка!
— Най-добре да не му искате автограф, сър — каза Поли. Отрядът се скупчи.
Отново се разнесе хлипане. Изглежда, идваше от мястото, където стоеше Уозър. Поли я чу да се моли. Не можеше да различи думите, долавяше само яростното, настоятелно шепнене.
— Може би пръчките ни ще ги забавят малко? — треперливо се обади Шафти.
— Макар че вече са умрели? — отвърна Игорина.
Не — прошепна глас, а в криптата грейна светлина.
Беше малко по-ярка от тази на светулка, но дори и един фотон може да свърши много работа в изконна тъмнина. Светлината се издигна над коленичилата Уозър до женски ръст, защото беше жена. Или поне сянката на жена. Не — видя Поли — беше светлината на жена, движеща се паяжина от линии и просветвания, в които като огнени рисунки ту се появяваше, ту изчезваше женска фигура.
— Войници на Борогравия… мирно! — каза Уозър.
А към тъничкото й гласче се присъедини отсянка, шепот, който изпълни и отекна в дългото помещение.
Войници на Борогравия… мирно!
Войници…
Войници… мирно!
Войници на Борогравия…
Клатещите се фигури спряха. Поколебаха се. Затътриха се назад. След известно трополене и безмълвна суматоха се подредиха в две редици. Уозър се изправи:
— Последвайте ме!
Последвайте ме…
… ме…
— Сър? — обърна се Поли към Блауз.
— Да вървим ли? — отвърна лейтенантът, явно забравил за действията на Уозър сега, когато бе в присъствието на военната мощ на вековете. — О, боже… това там е подофицер Галош! И генерал-майор лорд Канапе! Генерал Анорак! Чел съм всичките му книги! Никога не съм си мислел, че ще го видя на живо!
— Отчасти, сър — напомни му Поли, влачейки го напред.
— Всички велики командири от последните пет века са погребани тук, Пъркс!
— Много се радвам за вас, сър. Ако може само малко по-бързичко…
— Знаеш ли, най-съкровената ми надежда е да прекарам останалата вечност тук!
— Чудесно, сър, но не от днес. Може ли да настигнем останалите, сър?
Докато вървяха, парцаливите ръце край тях козируваха отсечено. Изпъкналите очи искряха по изпитите лица. Странната светлина проблясваше по прашните ширити и избелелите дрехи. Надигаше се отглас, по-суров от шепота, дълбок и дрезгав. Звучеше като скърцането на далечни порти, но докато отрядът минаваше сред мъртвите фигури, се долавяха и отделни гласове…
Смърт на Злобения… дайте им… помнете… смажете ги… отмъщение… помнете… те не са хора… отмъстете за нас… отмъщение…
Отпред Уозър бе стигнала до някакви високи дървени врати. Те се отвориха при допира й. Светлината вървеше с нея и отрядът я следваше плътно. Ако си доста назад, значи оставаш в тъмното.
— Не може ли само да попитам генерал-майор… — започна Блауз, когото Поли влачеше за ръката.
— Не! Не може! Стига се мота! Хайде! — изкомандва тя.
Най-накрая стигнаха вратите и Тонкър и Игорина ги затръшнаха зад тях. Поли се облегна на стената.
— Мисля, че това беше най… най-удивителният момент от живота ми — сподели Блауз, когато трясъкът отшумя.
— Мисля, че това е моят — изхриптя Поли едва дишайки.
Светлината все още искреше около Уозър, която се обърна към отряда с израз на свише спокойствие и каза:
— Трябва да говорите с висшето командване.
Трябва да говорите с висшето командване — прошепнаха стените.
— Бъдете мили с това дете!
Бъдете мили с това дете…
… това дете…
Поли улови Уозър, преди да падне на земята.
— Какво й става? — запита Тонкър.
— Мисля, че херцогинята наистина говори чрез нея — отвърна Поли. Уозър бе в безсъзнание, подбелила очи. Поли внимателно я остави на пода.