Сега ги гледаха само двама стражи, които полека надигаха арбалетите си. Третият тичаше по коридора с викове.
Отрядът като един — или една — мислеше едно и също:
„Те имат лъкове. Ние — не. Те имат подкрепления. Ние — не. Всичко, с което разполагаме, е тъмнина, пълна с бродещи мъртъвци. Вече нямаме дори и молитва.“
Въпреки всичко Блауз направи опит с фалцетото на Дафне:
— О, господа офицери… като че ли объркахме пътя към дамската тоалетна…
Не ги тикнаха в килия, въпреки че минаха покрай доста. Имаше безброй мрачни каменни коридори, безброй тежки врати с решетки, безброй стрели и безброй въоръжени мъже, чиято работа очевидно ставаше интересна, ако всички стрели изчезнеха. Затвориха ги в кухня. Беше огромна и очевидно не от местата, където се кълцат подправки и консервират гъби. В мрачно, мръсно, окадено със сажди хале като това готвачите сигурно бяха приготвяли ядене за стотици гладни мъже. От време на време вратата се отваряше и мрачни фигури се вглеждаха в тях. Нито веднъж някой не каза и дума.
— Очаквали са ни — промърмори Шафти. Всички седяха на пода, опрели гърбове в огромен древен касапски тезгях, освен Игорина, която се суетеше около Уозър.
— Не може да са вдигнали асансьора досега — възрази Поли. — Много яко заклиних онзи камък.
— Тогава сигурно перачките са ни издали — допусна Тонкър. — Госпожа Енид не ми се понрави.
— Вече няма значение, нали? — сви рамене Поли. — Това единствената врата ли е?
— На онзи край има склад. Без изход, освен една решетка в пода.
— Можем ли да се измъкнем оттам?
— Само накълцани.
Загледаха се унило в далечната врата. Тя се отвори отново и от силуетите зад нея долетя приглушен разговор. Тонкър се опита да се промъкне към освободения вход и откри, че е внезапно запълнен от мъже със саби.
Поли се извърна да погледне Блауз, който се бе тръшнал до стената и зяпаше с празен поглед нагоре.
— Най-добре да ида да му кажа — предложи тя. Тонкър сви рамене.
Блауз сведе очи и анемично се усмихна, когато Поли приближи.
— А, Пъркс! Почти успяхме, а?
— Съжалявам, че ви разочаровахме, сър. Разрешете да седна, сър?
— Разполагай се на твърде хладните плочи като у дома си — покани я той. — И всъщност, опасявам се, че аз ви разочаровах.
— О, не, сър…
— Вие бяхте първите под моя команда — прекъсна я Блауз. — Е, освен ефрейтор Дребб, но той беше седемдесетгодишен и еднорък, горкият. — Той потърка слепоочията си. — Всичко, което трябваше да направя, бе само да ви заведа до долината. Нищо повече. Но не, аз безразсъдно мечтаех за свят, в който някой ден всички ще носят блаузи. Или ще ги ядат вероятно. Трябваше да послушам сержант Джакръм! О, ще видя ли отново скъпата си Емелин?
— Не зная, сър.
— Това беше по-скоро риторичен вик на отчаяние, отколкото същински въпрос, Пъркс.
— Съжалявам, сър. — Тя пое дълбоко дъх, в готовност да се впусне в ледените дълбини на истината. — Сър, трябва да знаете, че…
— И се опасявам, че щом разберат, че не сме жени, ще ни тикнат в големите тъмници — продължи лейтенантът. — Много големи и много мръсни, както разбрах. И много претъпкани.
— Сър, ние сме жени, сър.
— Да, браво на теб, Пъркс, но няма нужда да се преструваме повече.
— Не ме разбрахте, сър. Ние наистина сме жени. Всичките.
Блауз нервно се усмихна.
— Мисля, че малко си се… объркал, Пъркс. Спомням си, че и с Ригълсуорт се случи нещо подобно…
— Сър…
— … въпреки че, трябва да призная, много го биваше да избира пердета…
— Не, сър. Аз бях… аз съм момиче, но си отрязах косата и се престорих на момче, и взех шилинга, сър. Приемете го на доверие, сър, защото наистина не ми се ще да ви описвам подробности. Изиграхме ви номер, сър. Е, всъщност не точно номер, но ние, всичките, си имахме причини да бъдем някъде другаде, сър, или поне да не сме там, където бяхме. Излъгахме.
Блауз се втренчи в нея:
— Сигурен ли си?
— Да, сър. Аз съм от женски пол. Уверявам се ежедневно, сър.
— И редник Холтър?
— Да, сър.
— И Лофти?
— О, да, сър. И двете, сър. Не питайте друго, сър.
— Ами Шафти?
— Очаква бебе, сър.
Блауз изведнъж се ужаси:
— О, не! Тук ли?
— Не и в близките няколко месеца, сър, поне така си мисля.
— А горкият дребничък редник Гуум?
— Момиче, сър. И Игор всъщност е Игорина. А Карборунд, където и да е в момента, в действителност е Джейд. Не сме сигурни за ефрейтор Маладикт. Но останалите от нас определено имат розови одеялца, сър.
— Но вие не се държите по женски!