— Не, сър. Държахме се по мъжки, сър. Съжалявам, сър. Искахме само да открием мъжете си или да избягаме, или да докажем нещо. Съжалявам, че се случи на вас, сър.
— И си сигурен, че не бъркаш за всичко това, така ли?
„Какво очаква да му кажа? — запита се Поли. — Опа, сега като се замисля, ами, да, все пак сме истински мъже?“ — Тя се ограничи да отвърне:
— Да, сър.
— Значи… не се казваш Оливър, така ли? — Лейтенантът явно имаше големи затруднения да преглътне новата ситуация: не спираше да задава един и същ въпрос по различни начини с надеждата да получи някакъв по-различен отговор от онова, което не искаше да чуе.
— Не, сър. Казвам се Поли, сър…
— О? Знаеш ли, че има една песен за…
— Да, сър — твърдо го прекъсна тя. — Честно казано, предпочитам да не си я тананикате дори със затворена уста.
Блауз зарея леко нефокусиран поглед в далечната стена. „О, боже!“ — каза си Поли.
— Поели сте ужасен риск — замислено рече той. — Бойното поле не е място за жени.
— Тази война не се ограничава с бойните полета. В такива времена панталоните са най-добрият приятел на едно момиче, сър.
Блауз отново потъна в мълчание. Внезапно на Поли й дожаля за него. Той беше един вид глупец, по онзи специален начин, по който много умните хора изглупяваха, но не беше лош човек. Държеше се добре с отряда и мислеше за тях. Не заслужаваше това.
— Съжалявам, че ви намесихме, сър — обади се тя.
Блауз вдигна очи.
— Съжаляваш? — За нейно удивление изглеждаше по-весел, отколкото през целия ден. — Боже мой, не трябва да съжаляваш! Знаеш ли нещо от историята, Поли?
— Може ли да се придържаме към Пъркс, сър? Аз съм все още войник. Не, не знам много от историята, сър. Поне не много, на което да вярвам.
— Значи не си чувала за амазонките от Самотрип? Най-страховитата бойна сила в течение на столетия. Всичките жени! Абсолютно безмилостни в битка! Изкусни стрелци с големите лъкове, макар че за да опънат докрай тетивата, е трябвало да си отрежат една от, ъ-ъ… мм… вие, момичета, нали не сте си отрязали една от, ъ-ъ, мм…
— Не, не сме си отрязвали нито една от ъъммите, сър. Само косата.
Блауз изглеждаше невероятно облекчен.
— Е, а за телохранителките на цар Самюъл в Хоуондаленд? Всичките били по два метра високи и смъртоносни с копията. В Клач, разбира се, има много предания за жени-воини, които се сражавали рамо до рамо с мъжете си. Страховити и безстрашни. Мъжете по-скоро биха дезертирали, отколкото да се изправят пред жени, Пъркс. Не могат да се справят с тях.
Поли отново изпита леко неустойчивото усещане, че се е опитала да прескочи плет, който се е оказало, че липсва. Тя потърси убежище във въпроса:
— Какво мислите, че ще се случи сега, сър?
— Представа нямам, Пъркс. Мм… какво я е прихванало малката Гуум? Някакъв вид религиозна мания?
— Може би, сър — предпазливо рече тя. — Херцогинята й говори.
— О, боже — въздъхна Блауз. — Тя…
Вратата се отвори. През нея се изнизаха дузина войници и се наредиха от двете й страни. Бяха с различни униформи — предимно злобенски, но Поли разпозна и няколко анкх-морпоркски или каквито там ги наричаха. Всичките бяха въоръжени и държаха оръжията си с вида на хора, които очакват, че ще се наложи да ги използват.
След като войниците се строиха със свирепо изражение към отряда, ги последва по-малка група. И тези бяха с различни униформи, само че доста по-скъпи. Носеха ги офицери — висши, съдейки по надменните им физиономии. Най-високият от тях, още по-дълъг заради стърчащия си, окичен с пера кавалерийски шлем, изгледа изотгоре жените. Имаше бледосини очи и изразът му подсказваше, че всъщност не иска да вижда нищо в това помещение, освен ако преди това не е било щателно почистено.
— Кой е офицерът тук? — попита той. Звучеше като адвокат.
Блауз стана и отдаде чест.
— Лейтенант Блауз, сър, Десета пехота.
— Ясно. — Мъжът се обърна към придружаващите го офицери. — Смятам, че вече можем да освободим стражата, как мислите? Този въпрос трябва да се реши тихо. И, за бога, не може ли да намерим някакви панталони за този човек?
Последва известно мърморене. Дългучът кимна на сержанта от стражата. Въоръжените мъже се изнизаха навън и вратата се затвори.
— Аз съм лорд Ръждьо — представи се той. — Оглавявам анкх-морпоркските части тук. Поне — подсмръкна — военните части. Добре ли се отнесоха с вас? Не ви малтретираха? Виждам, че една… млада дама лежи на пода.
— Тя е в несвяст, сър — каза Поли. Сините очи се спуснаха върху нея.
— А вие сте?…
— Ефрейтор Пъркс, сър — изкозирува Поли. Доста от офицерите я загледаха със зле сподавена насмешливост.