— … и после ни доведоха тук. — Поли седна.
— Всъщност бутнаха — уточни Игорина. — Натикаха.
— Ммм — сви устни Клогстън. — Казвате, че на тъй наречения ефрейтор Страпи… внезапно му е призляло доста при мисълта за битка?
— Да, сър.
— А в кръчмата в Плюн наистина сте ритнали принц Хайнрих в десетката?
— В или около десетката, сър. И тогава не знаех, че е той, сър.
— Забелязах, че не споменахте нападението на хълма, където според лейтенант Блауз бързите ви действия са осигурили вражеските кодове…
— Не си струваше да го споменавам, сър. Не беше кой знае какво.
— Ох, не знам. Заради вас и онзи симпатяга от вестника съюзът изпрати два полка из планините подир някакъв партизански водач с прозвище „тигърът“. Принц Хайнрих настоя и всъщност води лично командването. Може да се каже, че е силно засегнат. Много силно според слуховете.
— Вестникарят се е вързал на всичко онова? — удиви се Поли.
— Не знам дали се е вързал, но със сигурност го е написал. Казвате, че лорд Ръждьо ви е предложил да ви пусне да си идете кротко?
— Да, сър.
— А единодушният отговор е бил, че може…
— Да си го навре в джемпъра, сър.
— О, да. Не можах да си разчета. Д… Ж… Е… — Клогстън старателно изписа думата с главни букви и додаде: — Не съм ви го казал, не съм бил тук, но някои… висши… лица се питат дали не бихте си тръгнали кротко…
Въпросът увисна във въздуха като труп на бесилка.
— Да си отбележа, значи, и това като „джемпър“, а?
— Някои от нас няма къде да отидат — каза Тонкър.
— Или с кого — додаде Шафти.
— Не сме направили нищо лошо! — извика Поли.
— Добре, значи, джемпър. — Майорът сгъна малките си очила и въздъхна. — Не ми казват дори какви ще са обвиненията.
— Че сме „лоши момичета“ — отвърна Тонкър. — Кого залъгваме, сър? Врагът просто искаше тихичко да се отърве от нас, а и генералът иска същото. Това е проблемът с добрите и лошите момчета. Всички са мъже!
— Ако бяхме мъже, сър, щяха ли да ни наградят с медали? — запита Шафти.
— Да. Със сигурност. А Блауз, предполагам, моментално щеше да бъде повишен. Но точно сега сме в разгара на война и може би не е моментът…
— … да се благодари на шепа поругателни жени? — подсказа Поли.
Клогстън се усмихна.
— Щях да кажа „да се губи концентрация“. Всичко, разбира се, е по настояването на група политици. Не искат случаят да се разчуе. А и висшето командване иска бързо да приключи с това по същата причина.
— Кога ще се почне? — запита Поли.
— След около половин час.
— Но това е глупост! — избухна Тонкър. — Те са в разгара на война и ще си губят времето да съдят няколко жени, които не са направили нищо?
— Генералът настоя. Иска въпросът да се ликвидира.
— А какви правомощия има този трибунал? — студено запита Поли.
— Хиляди въоръжени мъже — сви рамене Клогстън. — Съжалявам. Проблемът е, че когато попитате един генерал „Вие и чия армия?“, той може просто да посочи през прозореца. Но аз възнамерявам да докажа, че трябва да ви изправят пред военен съд. Нали всички сте целунали херцогинята? Взели сте шилинга? Е, според мен това вече е военна работа.
— И е добре, така ли?
— Ами това значи, че има процедури. Последното Поругание от Нуган беше срещу пъзелите. Казва, че трошали света на парченца. Това най-сетне накара хората да се замислят. Армията може и да е луда, но поне е измеримо луда. Надеждно ненормална. Ъ-ъ, тук ли ще оставите вашата спяща приятелка?
— Не — отвърна отрядът в един глас.
— Нуждае се от постоянните ми грижи — каза Игорина.
— Ако я оставим, може да получи внезапен пристъп на безследно изчезване — каза Тонкър.
— Ние се поддържаме — каза Поли. — Не оставяме другар в беда.
Помещението, избрано за трибунала, беше бална зала. Поли дочу, че са си върнали над половината крепост, но разпокъсано. Съюзът все още държеше централното укрепление и оръжейната, но беше изцяло обграден от борогравски сили. В момента се водеше битка за главната порта, която не беше предвидена да издържи атака отвътре. Там всъщност се вихреше по-скоро побой, един вид едромащабно кръчмарско сбиване. И тъй като по кулите, сега обсадени и от двете страни, имаше най-различни бойни машини, крепостта стреляше сама по себе си по добрите стари традиции на кръстосания огън.
Подът миришеше на мокра прах. Масите бяха събрани в груб полукръг. „Сигурно има над трийсет офицери“ — помисли си Поли. После видя и останалите маси, и картите, и притичващите навътре-навън хора и осъзна, че подготовката не е само за тях. Това беше командна зала.