— Херцогинята й говореше — прошепна Поли. — Всички чухте. И знаете какво видяхме долу в криптата.
— И аз казах, че не вярвам изобщо на това! — отвърна Тонкър. — То е… в съзнанието й. Достатъчно я побъркаха. А ние бяхме толкова уморени, че щяхме всичко да видим. Какво стана с онези приказки да стигнем до висшето командване? Е, ето го, и не виждам никакви чудеса. А вие?
— Не мисля, че тя щеше да иска да се предадем — каза Поли.
Не.
— Чухте ли това? — Поли потръпна. Не беше сигурна дали думата е проникнала в главата през ушите й.
— Не, не го чух! — извика Тонкър. — Не го чух!
— Не смятам, че можем да приемем този компромис, сър — обърна се Поли към майора.
— Тогава и аз няма — веднага каза Шафти. — Не искам… това не беше… аз дойдох само защото… но… вижте, оставам с вас. Ъ-ъ… какво могат да ни направят, сър?
— Да ви затворят в килия за дълго може би. Любезни са с вас…
— Любезни? — повтори Поли.
— Е, мислят си, че са любезни — поправи се Клогстън. — А могат и да са доста по-лоши. Във война сме. Не искат да изглеждат зли, но Фрок не е станал генерал с любезничене. Трябва да ви предупредя за това. Все още ли отказвате?
Блауз огледа хората си.
— Явно да, майоре.
— Добре. — Клогстън намигна.
Добре.
Клогстън се върна на масичката си и поразрови книжата си.
— Псевдообвиняемите, сър, със съжаление отхвърлят предложението.
— Да, очаквах нещо подобно — кимна Фрок. — В такъв случай ще бъдат върнати по килиите си. Ще се разправяме с тях по-късно. — От тавана изпопада мазилка, когато нещо отново удари външната стена. — Това отиде твърде далеч!
— Няма да се върнем в килиите! — извика Тонкър.
— Това вече е бунт, редник! — вдигна очи Фрок. — А ние знаем как да се оправяме с тези неща.
— Извинете, генерале, това означава ли, че трибуналът признава, че тези дами са войници? — намеси се Клогстън.
Генерал Фрок го изгледа свирепо.
— Не се опитвайте да ме омотаете с процедурни глупости, майоре!
— Съвсем не са глупости, сър, това е същината на…
Залегни.
Думата беше най-слабият, най-бегъл намек в главата на Поли, но същевременно като че ли бе свързана към централната й нервна система. И не само нейната. Отрядът залегна, а Игорина се хвърли върху тялото на пациентката си.
Половината таван се срути. Полилеят падна и се разби в калейдоскоп от нацепени призми. Прозорците се разтрошиха. После, макар и относителна в сравнение с грохота, настъпи тишина, нарушена единствено от падането на няколко закъснели парчета мазилка и дрънченето на някакъв чиреп.
Сега…
Към големите врати в края на залата, където стражите едва бяха успели да се изправят на крака, приближиха стъпки. Вратите се отвориха със замах.
Там стоеше Джакръм, блеснал като залеза. Светлината се отразяваше от кокардата му, излъскана до степен, която би могла да ослепи непредпазливите със страшния си блясък. Лицето му бе червено, но куртката — още по-червена, а сержантският му шарф бе най-яркият чисто червен цвят, в самата му същност, червеното на умиращите звезди и загиващите войници. От сабите, затъкнати в колана му, капеше кръв. Стражите, все още треперейки, понечиха да му препречат пътя с пиките си.
— Не се опитвайте, момчета, моля — избоботи той. — Дума да няма, не съм от мъжете, които обичат насилието, но мислите ли, че сержант Джакръм ще се спре от няколко проклети вилици?
Стражите преместиха очи от Джакръм, направо димящ от едва сдържана ярост, към смаяните генерали и взеха моментално решение по своя собствена отчаяна инициатива.
— Добри момчета — кимна Джакръм. — С ваше разрешение, генерал Фрок?
Без да изчака отговор, той закрачи с маршова стъпка. Закова се с удар на ботушите пред висшите генерали, които все още изтупваха мазилка от униформите си, и отдаде чест със семафорна прецизност.
— Разрешете да докладвам, сър, че сега държим главните порти, сър! Позволих си да сформирам бойна единица от Чукалата, Мандалата и Буталата, сър, просто за всеки случай, видях голям облак пламъци и дим над крепостта и пристигнах при портите точно с вашите приятелчета. Поразкарах ги малко, сър!
Сред всеобщото ликуване генерал Кцупи се наведе към Фрок:
— С оглед на това благоприятно развитие, сър, може би трябва да побързаме и да приключим с този…
Фрок му махна с ръка да млъкне.
— Джакръм, стара лисицо! — Той се облегна на стола си. — Чух, че си умрял! Как си, дявол те взел?
— Годен за бой, сър! — изстреля Джакръм. — Съвсем не съм се гътнал, въпреки надеждите на мнозина!