Той спря и пристъпи към Фрок, която сведе поглед към разцепените си книжа.
— Ти колко забеляза, Милдред?
— Обръщението, сержант, е „генерале“. Все още съм генерал, сержант. И „сър“ също става. А отговорът е: една-две. Една-две.
— И ги повиши, а, понеже ги бива колкото мъжете?
— Съвсем не, сержант. За какво ме мислиш? Повиших ги, понеже ги бива повече от мъжете.
Джакръм разпери широко ръце като конферансие, представящо следващия номер.
— Тогава какво ще кажете за юнаците, които вербувах сега, сър? По-страхотна сбирщина момчета не съм виждал досега. — Той прокара зачервен поглед по масата. — А както всички знаете, мен ме бива да преценявам момчетата. Те ще са чест за армията ви, сър!
Фрок изгледа колегите от двете си страни. Неизказаният въпрос получи безмълвни отговори.
— Да, добре — пое дъх тя. — Явно всичко се изясни, в светлината на новите разкрития. Когато голобради момчета се преобличат като момичета, хората несъмнено се объркват. И ето това стана и тук, сержант. Просто объркване. Сбъркани самоличности. Накратко, много шум за нищо. Те явно са момчета и могат веднага да се върнат по домовете си с почетно уволнение.
Джакръм се подсмихна и протегна напред длан, свивайки пръсти, сякаш броеше. Отново се проведе безгласна размяна на мисли.
— Много добре. Ако желаят, могат да останат в армията — обяви Фрок. — С дискретност, разбира се.
— Не, сър!
Поли се втренчи в Джакръм и едва тогава осъзна, че думите всъщност са излезли от нейната уста. Фрок вдигна вежди:
— Как ти беше името?
— Ефрейтор Пъркс, сър! — изкозирува Поли. Забеляза как лицето на Фрок се отпуска в израз на снизходителна благосклонност. „Ако ми каже «драга моя», ще се разпсувам“ — помисли си тя.
— Е, драга моя…
— Не съм ви драга, сър или мадам — избухна Поли. Във въображаемите сцени в главата й „Херцогинята“ изгоря до шушка и старият й живот, черен като въглен, се отскубна от нея, докато тя летеше яростно, прекалено бързо и твърде високо, за да може да спре. — Аз съм войник, генерале. Целунах херцогинята. Не смятам, че генералите се обръщат към войниците си с „драга моя“, нали?
Фрок се прокашля. Усмивката остана на лицето й, но имаше приличието да бъде малко по-въздържана.
— А редниците не говорят така на генерали, млада госпожице, така че този път ще оставим въпроса настрана, става ли?
— Точно тук, в тази стая, не знам какво остава настрана и какво минава, сър! Но ми се струва, че ако вие сте все още генерал, то аз съм все още ефрейтор, сър. Не мога да говоря от името на другите, но причината, поради която повдигам въпроса, генерале, е, че целунах херцогинята и тя знаеше каква съм, и не ме… отблъсна, ако разбирате какво имам предвид.
— Добре казано, Пъркс — обади се Джакръм.
Поли решително продължи:
— Сър, преди ден-два щях да измъкна брат си и да си тръгна за вкъщи с убеждението, че съм свършила добра работа. Исках само да имам сигурност. Но сега виждам, че сигурност няма, поне докато съществува всичката тази… тази глупост. Затова мисля, че трябва да остана и да се включа в нея. Ъ-ъ… да се опитам да я направя по-малко глупава, имам предвид. И искам да съм си аз, а не Оливър. Целунах херцогинята. Всички го сторихме. Не можете да твърдите обратното и не можете да ни казвате, че това не се брои, понеже е между нас и нея…
— Всички целунахте херцогинята — обади се глас. Имаше… ехо.
Всички целунахте херцогинята…
— Смятате ли, че това не значи нищо? Че е просто една целувка?
Смятате ли, че това не значи нищо…
… просто една целувка…
Прошепнатите думи заливаха стените като прибой и се връщаха по-силни, в съзвучия…
Смятате ли целувка не значи нищо не значи целувка просто смятате една целувка не значи целувка…
Уозър се изправи. Отрядът стоеше вцепенен, докато тя нестабилно го подмина. Очите й се спряха на Поли.
— Колко е хубаво отново да имам тяло! И да дишам. Чудесно е да дишам…
Колко е хубаво…
да дишам чудесно е тяло отново да дишам…
Нещо бе станало с лицето на Уозър. Чертите й бяха същите, всичко си беше както преди, носът й — също толкова чип и червен, скулите й — също толкова хлътнали… но имаше неуловима промяна. Тя вдигна ръка и размърда пръсти. Кратичко въздъхна.
— И така… — този път нямаше ехо, но гласът беше по-силен и по-дълбок. Никой не би казал, че Уозър има привлекателен глас, но този беше. Тя се обърна към Джакръм, който падна на дебелите си колене и смъкна кивера си.