— Добре, серж.
— Това е заповед, Пъркс. О… и, Пъркс?
— Да, серж?
— Благодаря ти, Пъркс.
Поли поспря на вратата. Джакръм бе обърнала стола си към огъня и се бе облегнала назад. Около него кухнята кипеше от работа.
Минаха шест месеца. Светът не бе съвършен, но все още се въртеше.
Поли запази статиите от вестника. Не бяха точни, не и в подробностите, защото авторът описваше… истории, а не онова, което в действителност се случваше. Бяха като рисунки за човек, който е бил там и е видял всичко на живо. Но беше вярно за шествието в крепостта начело с Уозър на бял кон, понесла знамето. И беше вярно за хората, излизащи от къщите си и присъединяващи се към шествието, така че онова, което пристигна при портите, не беше армия, а нещо като дисциплинирана тълпа, крещяща и ликуваща. И беше вярно, че стражите, само като й хвърлиха поглед, сериозно преосмислиха бъдещето си и портите се отвориха още преди конят да зачатка по подвижния мост. Нямаше схватки, никакви сражения. Мандалото хлопна. Страната си отдъхна.
Поли не беше убедена, че ликът на херцогинята от самотния портрет на статива в голямата, празна тронна зала се бе усмихнал, когато Уозър тръгна към него. Поли беше там и не видя подобно нещо, но много хора се кълняха, че било така и човек накрая започваше да се чуди каква всъщност е истината или дали няма много различни видове истина.
Както и да е, бяха успели. А след това…
… си отидоха у дома. Много от войниците се върнаха по домовете си под крехкото примирие. Първите снегове вече бяха паднали и за онези, които искаха война, зимата им я предостави. Дойде с копия от лед и стрели от глад, задръсти проходите със сняг, направи света далечен като луната…
И тогава се отвориха старите джуджешки мини и наизлязоха керваните. Открай време се говореше, че навсякъде има джуджешки тунели, и то не просто тунели, а тайни проходи под планините, докове, системи от шлюзове, които можеха да издигнат баржа на километри нагоре в натоварената тъмнина, далече от халите на планинските върхове.
Занесоха им зеле, картофи, кореноплодни, ябълки, каци с мас, неща, които държат сито. И зимата бе победена: разтопеният сняг тътнеше надолу по деретата и Нек правеше безразборните си драскулки по гладката тиня на долината.
Върнаха се по домовете си и Поли се чудеше дали наистина са се отделяли от тях. „Бяхме ли войници?“ — питаше се тя. Бяха ги изпратили с приветствия по пътя към замъка на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг и се отнасяха с тях доста по-добре, отколкото изискваха чиновете им. Дори им направиха специални униформи. Но образът на Беззъбия Ебънс непрекъснато изникваше в съзнанието й…
„Не бяхме войници — реши тя. — Бяхме момичета в униформа. Бяхме като талисманчета за късмет. Бяхме амулетчета. Не бяхме истински, а по-скоро символ на нещо. Справихме се много добре за момичета. И бяхме просто преходно явление.“
И дума не стана Тонкър и Лофти да бъдат завлечени отново в техникума и те поеха по своя път. Уозър се присъедини към прислугата на генерала и получи собствена стая и спокойствие; чувстваше се полезна и никога не я биеха. Беше писала на Поли с дребен ъгловат почерк. Изглежда, беше щастлива: свят без побоища за нея бе рай. Джейд и нейният кавалер се запиляха някъде да правят нещо по-интересно и доста практично. Шафти… си беше на собствен график. Маладикта изчезна. А Игорина се бе установила сама в столицата и се занимаваше с женски проблеми или поне с проблемите на онези жени, които не бяха мъже. А висшите офицери ги бяха наградили с медали и ги изпратиха със сковани, бледи усмивки. Целувките не траят.
А сега, не че се случваха кой знае колко хубави неща, просто лошите бяха спрели. Стариците все още мърмореха, но хората ги оставяха да си мърморят. Никой не получаваше заповеди, никой нямаше карта, никой не беше сигурен кой командва. На всеки уличен ъгъл се водеха спорове и препирни. Беше плашещо и развеселяващо. Всеки ден бе експеримент. Когато Поли навлече едни стари панталони, за да изчисти пода в голямата механа, бе посрещната само с „хъъммф“. О, и Девическият техникум беше изгорял, а пък в същия ден две слаби маскирани лица бяха ограбили банка. Поли бе изслушала тези новини с усмивка. Шафти се бе пренесла в „Херцогинята“. Бебето й се казваше Джак. Пол направо изглупяваше по него. А сега…
Някой отново бе изрисувал мъжката тоалетна. Поли не можа да изтрие произведението и затова се примири само да коригира анатомията. После изчисти мястото — поне по кръчмарските клозетни стандарти — лисвайки няколко кофи вода, и тръгна да сгълчи прислужничките, както правеше всяка сутрин. Когато се върна в механата, завари група разтревожени мъже да говорят с баща й. При влизането й, изглежда, леко се стреснаха.