След около час, докато дъждът барабанеше по платнището, Карборунд се обади:
— Убаво, тогаз, кат’ че ли с’фанах. Ако ’ората са груфарски тъпи, то шъ съ борим за груфарската тъпня, щото туй си е наша тъпня. И т’ва е ’убаво, нал’ тъй?
Слисани, част от войниците се надигнаха в мрака.
— Осъзнавам, че би трябвало да знам тези неща, но какво значи „груфарски“? — разнесе се гласът на Маладикт във влажната тъмнина.
— О, ами… туй е като тате трол и мама трол…
— Ясно, да, добре, мисля, че схванах, благодаря ти — изрече Маладикт. — А ти, приятелю, си открил патриотизма. Моята родина, права или не.
— Трябва да обичаме родината — каза Шафти.
— Добре, кое точно? — обади се Тонкър от далечния край на палатката. — Утрото над планините? Ужасната храна? Проклетите идиотски Поругания? Цялата страна, освен земята под краката на Страпи?
— Но ние сме във война!
— Да, дотам ни докараха — въздъхна Поли.
— Е, аз не им се връзвам. Всичко е измама. Мачкат те, а като вбесят някоя страна, ти трябва да воюваш! Родината е твоя само когато искат да умреш за нея! — ядоса се Тонкър.
— Цялата хубост на родината е в тази палатка — изрече гласът на Уозър.
Настъпи смутена тишина.
Дъждът се усили. Не след дълго в палатката започна да прокапва. Накрая някой се обади:
— Какво става, ъ-ъ, ако се запишеш, а после решиш да се откажеш?
Беше Шафти.
— Мисля, че на това му викат дезертьорство и ти отсичат главата — отговори Маладикт. — В моя случай това ще е малко неудобство, но на теб, скъпи ми Шафти, ще разстрои изцяло социалния ти живот.
— Изобщо не съм целувал проклетия им портрет — намеси се Тонкър. — Завъртях го, когато Страпи не гледаше, и го целунах отзад!
— Пак ще кажат, че си целунал херцогинята — заяви Маладикт.
— Ц-целунал си х-херцогинята отзад? — ужасен промълви Уозър.
— Беше задницата на портрета, ясно? — изнерви се Тонкър. — Не беше истинският й задник. Хъ, нямаше да го целуна, ако беше! — От различни страни се разнесе сподавено хихикане и намек за кикот.
— Това е п-проклето! — възмути се Уозър. — Нуган в небесата те е в-видял!
— Ама то си е просто една рисунка, нали? — измърмори Тонкър. — При това какво значение има? Отпред или отзад, ей ни на тук и не виждам никакви пържоли и бекон!
Нещо изтрополи над главите им.
— Аз са записах да вида вълнуващи чуждистранни места и да срещна еротични хора — каза Карборунд.
Това предизвика моментно умисляне.
— Да нямаш предвид екзотични? — обади се Игор.
— Ъхъ, таквиз работи — съгласи се тролът.
— Но те винаги лъжат — изрече някой и Поли осъзна, че е била тя. — Непрекъснато лъжат. За всичко.
— Така е — каза Тонкър. — Воюваме за лъжци.
— А-а, може и да са лъжци — изтърси Поли, доста правдоподобно имитирайки джавкането на Страпи, — но са си наши лъжци!
— Хайде, стига вече, деца — намеси се Маладикт. — Да се опитаме да подремнем, а? Но ето една малка приспивна приказка от чичо ви Маладикт. Сънувайте, че когато се впуснете в битка, ефрейтор Страпи ви предвожда. Няма ли да е прекрасно?
След малко Тонкър каза:
— Крачи пред нас, имаш предвид?
— О, да. Виждам, че следваш мисълта ми, Тонк. Точно пред вас. Сред шумното, трескаво, хаотично полесражение, където, о, толкова неща могат да се объркат.
— И ще сме въоръжени? — замислено рече Шафти.
— Разбира се, че ще сте въоръжени. Вие сте войници. И ето го врагът, точно пред вас…
— Хубава приказка, Мал.
— Сънувай я, хлапе.
Поли се завъртя и се опита да се настани по-удобно. „Всичко е лъжи — сънено си помисли. — Просто някои са по-хубави от другите, това е всичко. Хората виждат онова, което си мислят, че виждат. Дори аз съм една лъжа. Но успявам да я пробутам.“
Топъл есенен вятър брулеше листата на офиките, докато новобранците маршируваха в полите на планината. Беше заранта на следващия ден и планините бяха останали зад гърба им. Поли убиваше времето, като определяше птиците по храстите. Беше й навик. Познаваше почти всички видове.
Тя не жадуваше да стане орнитолог. Но птиците вдъхваха живот на Пол. Цялата… мудност на мисълта му се превръщаше в светкавични проблясъци в присъствието на птици. Най-изненадващо той таеше всичките им названия, навици и местообитания, можеше да свири песните им и след като Поли спести за кутия боички, които спазари от един пътник в странноприемницата, бе нарисувал едно орехче — толкова истинско, че човек можеше да го чуе.
Майка им тогава беше жива. Караницата продължи с дни. Рисунки на живи същества бяха Поругание в очите на Нуган. Поли попита защо навсякъде има портрети на херцогинята и затова си отнесе боя. Рисунката бе изгорена, боичките — изхвърлени.