Беше ужасно. Майка й бе мила жена (поне доколкото бе възможно за набожна поклонница, която се опитва да спазва прищевките на Нуган) и почина бавно сред портрети на херцогинята и ехото на безответните молитви, но споменът, който всеки път се прокрадваше предателски в съзнанието на Поли, беше изпълнен с яростта и укорите й, докато малката птичка сякаш пърхаше в пламъците.
По полетата жени и старци събираха пшеницата, смачкана от снощния дъжд, надявайки се да спасят каквото могат. Не се виждаха никакви младежи. Поли забеляза как някои от новобранците поглеждат крадешком ровещите хора и се зачуди дали и те си мислят за същото.
До обяд не видяха друг по пътя, виещ се сред ниските хълмове. Слънцето бе прогонило част от облаците и поне за малко лятото се върна — влажно, лепкаво и леко неприятно, като гост, който не си тръгва от гощавката.
Едно червено петно в далечината се превърна в доста по-голямо петно и накрая — в групичка мъже. Още щом го зърна, Поли знаеше какво иде насреща им. По реакциите на някои от останалите разбра, че не знаеха. Настъпи моментно стълкновение и объркване, докато новобранците се сбутаха едни в други, а после спряха и се оцъклиха.
Ранените бавно се изравниха с тях и бавно ги подминаха. Двама мъже, все още цели, доколкото прецени Поли, влачеха ръчна количка, в която лежеше трети. Други куцаха на патерици или крепяха ръцете си в превръзки през врата, или носеха червени куртки с празен ръкав. Може би най-зле бяха онези като мъжете в хана — с посивели лица, невиждащи очи, здраво закопчали куртки въпреки жегата.
Докато ги подминаваха с несигурна стъпка, един-двама от ранените хвърлиха погледи на новобранците, но лицата им не изразяваха друго, освен ужасяваща решителност.
Джакръм дръпна юздите на коня и измърмори:
— Добре, двайсет минути почивка.
Игор се обърна, кимна към групата неумолимо устремени по пътя си ранени и отрапортува:
— Ражрешете да опитам да им помогна, шержант?
— Скоро ще имаш тая възможност, момко.
— Шержант? — В гласа на Игор прозвуча горчивина.
— О, добре. Щом трябва. Искаш ли едно рамо?
Откъм ефрейтор Страпи се разнесе гаден хилеж.
— Тъй вярно, шержант, няма да е ижлишна малко помощ — с достойнство отвърна Игор.
Сержантът изгледа отряда и кимна:
— Редник Холтър, крачка напред! Отбираш ли нещо от докторлък?
Червенокосият Тонкър стегнато пристъпи напред:
— Колил съм прасета за мама, серж!
— Чудесно! Дума да няма, това е по-ценно от военен хирург. Заминавайте. Двайсет минути, ясно?
— И не давай на Игор да си домъкне сувенири! — подвикна Страпи и отново се разхили със стържещия си смях.
Останалите седнаха на тревата край пътя, а неколцина изчезнаха в храстите. Поли тръгна със същата мисия, но навлезе доста по-навътре и използва момента да нагласи малко чорапите. Имаха навика да се изсулват, ако не внимаваше.
Тя замръзна, долавяйки шумолене зад гърба си, но после се успокои. Все пак наистина внимаваше. Никой не би могъл да види нищо. „Ами ако някой също пикае? Просто ще се прокрадна обратно до пътя и няма да обръщам внимание…“
Когато разтвори храстите, Лофти скочи с панталони до глезените и лице, червено като ряпа.
Поли не се сдържа. Може би заради чорапите. Може би заради умолителния израз на Лофти. Когато някой излъчва сигнал „Не гледай!“, очите действат по своя воля и се насочват точно натам, накъдето не трябва. Лофти подскочи, дърпайки дрехите си.
— Не, виж, няма нищо… — започна Поли, но прекалено късно. Момичето беше избягало.
Поли се вторачи в храстите и се замисли: „Дявол го взел! Две сме! Но какво да й кажа? Няма проблем, и аз съм момиче. Можеш да ми се довериш. Можем да бъдем приятелки. О, и един добър съвет за чорапите?“
Игор и Тонкър се върнаха късно, без да отронят дума. Сержант Джакръм не каза нищо. Отрядът пое отново.
Поли маршируваше отзад с Карборунд. Това й даваше възможност да държи под око Лофти, или както изобщо се казваше. За пръв път Поли наистина се вгледа в нея. Тя не се набиваше на очи, защото все беше в сянката на Тонкър. Беше ниска, макар че сега, когато Поли знаеше, че е момиче, би било по-редно да се нарече „дребничка“, мургава и тъмнокоса и имаше странен, самовглъбен израз. И винаги крачеше до Тонкър. Всъщност, като се замисли човек, и винаги спеше до него.
„Аха, значи това било! Следва приятеля си!“ — помисли си Поли. Беше някак романтично. И много, много глупаво. След като вече знаеше, че не бива да се води по дрехите и прическата, забеляза всички онези малки детайли, които издаваха, че Лофти е момиче, и то момиче, което не е дообмислило нещата. Видя я как шепне нещо на Тонкър, който се извърна и изгледа Поли с внезапна омраза и с известна заплаха.