„Не мога да й призная — реши. — Тя ще му каже. Не мога да си позволя да се издам. Вложих твърде много от себе си. Не е само това, че си отрязах косата и нося панталони. Аз планирах…“
О, да… плановете.
Всичко започна ненадейно от едно чудато хрумване, но се доразви в план. Първо, Поли се зае да наблюдава внимателно момчетата. Това предизвика обнадежден ответ от страна на неколцина мераклии, обречени на провал. Тя изучаваше походката им, вслушваше се в ритъма на онова, което сред момчетата минаваше за разговор, забеляза как се сръгват един-друг за поздрав. Това беше нов свят.
Макар че фигурата й бездруго бе доста мускулеста за момиче, тъй като поддържането на голяма странноприемница се изразява главно в мъкнене на тежки предмети, тя пое и част от по-грубата работа, което порядъчно загруби ръцете й. Дори навличаше под дългата си пола старите панталони на брат си, за да свикне с усещането.
За подобно нещо някоя жена можеше да си изяде боя. Мъжете носят мъжки дрехи, а жените — женски. Обратното бе „скверно Поругание за Нуган“, по думите на отец Джуп.
„И вероятно това е тайната на успехът ми досега — помисли си тя, прегазвайки една локва. — Хората не очакват да видят жена с панталони. За случайния наблюдател мъжките дрехи, късата коса и леко полюшващата се походка са достатъчни да бъдеш мъж. О, и втори чифт чорапи.“
Това също я човъркаше. Някой я беше разкрил, както и тя — Лофти. И не я издаде. Тя се беше усъмнила във Веждата, но отхвърли предположението. Той щеше да я изпее на сержанта, просто бе от този тип хора. Сега допускаше, че е Маладикт, но може би само защото през цялото време той си даваше толкова компетентен вид.
Карбор… не, той се беше гипсирал, пък и във всеки случай… не, не и тролът. А Игор фъфлеше. Тонкър? Все пак той би трябвало да знае за Лофти, така че може би… Не, понеже защо му е да й помага? Не, да си признае на Лофти щеше да й навлече само неприятности. Най-добре беше да се погрижи момичето да не я издаде покрай себе си.
Дочу как Тонкър шепне на приятелката си:
— … току-що беше умрял, така че той му отряза единия крак и ръката и ги заши на тия, дето им трябваха, сякаш закърпва кръпка! Да го беше видяла! Чак не смогваш да следиш пръстите му! И има всякакви мазила, дето… — Гласът му затихна. Страпи отново викаше нещо на Уозър.
— Тоз Страпи бая ми лази по жилите — промърмори Карборунд. — Кво шъ ка’еш да му откина тиквата, се едно по случайност?
— По-добре недей — отвърна Поли, но известно време се наслаждаваше на идеята.
Стигнаха до едно кръстовище, където пътеката от планините се сливаше с онова, което минаваше за главен път. Беше претъпкан с всевъзможни каруци, ръчни колички, хора, подкарали стада от крави, баби, натоварили цялото имущество на гърбовете си, прасета и деца… и всички се бяха запътили в една посока.
Обратната на тази, в която вървеше отрядът. Потокът от хора и животни го обливаше като река, обтичаща неудобна скала. Новобранците се скупчиха. Налагаше се, ако не искаха да бъдат повлечени от кравите.
Сержант Джакръм се изправи на ритлата:
— Редник Карборунд!
— Да, сержант? — избоботи тролът.
— Мини отпред!
Това помогна. Потокът все още напираше, но поне се разцепваше малко по-напред и правеше място на отряда. Никой не искаше да се сблъска с макар и бавно движещ се трол.
Но докато ги подминаваха забързани, хората ги гледаха особено. Една старица се откъсна за миг и преди тълпата да я погълне отново, тикна самун стар хляб в ръцете на Тонкър с думите: „Бедните момчета!“
— Какво става, сержант? — попита Маладикт. — Тези приличат на бежанци!
— Подобни приказки всяват Тревога и Униние! — кресна ефрейтор Страпи.
— О, значи просто са тръгнали по-отрано, за да избегнат блъсканицата по празниците? — каза Маладикт. — Прощавайте, объркал съм се. Сигурно заради жената, помъкнала цяла копа сено на гърба си, която току-що подминахме.
— Знаеш ли какво може да ти се случи за нагло отношение към висш офицер? — изджавка Страпи.
— Не! По-лошо ли е от онова, от което тези хора бягат, каквото и да е то?
— Сам постъпи в армията, господин Кръвопиецо! Ще се подчиняваш на заповедите!
— Добре! Но не си спомням някой да ми е заповядал да не мисля!
— Стига толкова! — рязко се намеси Джакръм. — Без много крясъци там долу! Движение! Карборунд, ако хората не правят път, поразбутай ги, чуваш ли?