Продължиха напред. След известно време тълпата пооредя и насрещният порой от хора се превърна в ръмеж. От време на време се изравняваха с по някое семейство или със самотна, забързана, превита под тежестта на товара си жена. Един старец с мъка тикаше ръчна количка, препълнена с репи. „Взимат дори реколтата от нивичките си — помисли си Поли. — И всички се движат някак полутичешком, сякаш нещата ще се пооправят, щом застигнат тълпата отпред. Или може би стига само да подминат отряда.“
Направиха път на една старица, превита на две под тежестта на черно-бяло прасенце. А после пред тях остана само пътят, изровен и кален. Над полята от двете им страни се надигаше смълчана и хладна следобедна мъгла. След шума от бежанците тишината в околността изведнъж стана угнетителна. Единственият звук бе тежкото шляпане на ботушите им.
— Разрешете да попитам, сержант? — обади се Поли.
— Да, редник? — вдигна вежди Джакръм.
— Колко остава до Плоц?
— Не им трябва да знаят, серж! — намеси се Страпи.
— Около девет километра — пренебрегна го Джакръм. — Там в щаба ще получите униформи и оръжие.
— Това е военна тайна, серж! — проточи глас Страпи.
— Можем да си държим очите затворени, тъй че да не виждаме с какво сме облечени, става ли така? — подметна Маладикт.
— Стига, редник Маладикт — скастри го Джакръм. — Просто върви напред и си мери приказките.
Продължиха нататък. Пътят стана още по-кален. Задуха лек ветрец, но вместо да разнесе мъглата, само я накълби по влажните полета в засукани, хладни и отблъскващи форми.
Слънцето се превърна в оранжево кълбо.
Поли забеляза как нещо голямо и бяло се рее над полето, носено от вятъра. Отначало реши, че е бяла чапла, малко окъсняла с миграцията. Но птицата очевидно се рееше във въздуха. Спусна се надолу веднъж-дваж и после, подхваната от порива на вятъра, профуча по пътя и се пльосна в лицето на Страпи.
Той запищя. Лофти грабна пърхащото нещо. То беше влажно и се разпердушини в ръцете му… ръцете й, свличайки се по ръкомахащия ефрейтор.
— Това е само лист хартия — каза тя на Страпи, който се впусна да го разкъсва.
— Знаех — изджавка той. — Не съм те питал!
Поли вдигна едно от късчетата. Хартията беше тънка и окаляна, но тя разчете думата „Анкх-Морпорк“. Нечестивият град. А талантът на Страпи автоматично правеше всичко, срещу което той бе против, да изглежда привлекателно.
— Анкх-морпоркски вестник… — прочете тя на глас, преди ефрейторът да го измъкне от ръката й.
— Не може да четеш всичко, което ти попадне, Пръц! — изкряска той. — Не знаеш кой го е писал! — Хвърли прогизналите късчета хартия в калта и ги стъпка. — Така, а сега продължаваме!
Поеха отново. Когато всички закрачиха що-годе в ритъм, вперили очи в краката си или в мъглата пред тях, Поли вдигна дясната ръка до гърдите си и внимателно обърна длан нагоре, за да погледне полепналото късче хартия.
от Уилям дьо Слов, долината на Нек,
7 сектомври
Борогравски войски, подкрепени от лорд В
лека пехота, завзеха Некската крепост тази сут
след жестоки ръкопашни схват
тяхното въоръжение, което е
били нападнати остатъ
борогравските сили ожес
Негова светлост командир сър С
каза за „Вестника“, че
капитулацията била отхв
според вражеския команди
куп дебеловрати тъпанари, не
във вестника.
Както става ясн
отчаяно полож
поголовен гла
из цялата стр
Няма алтерн
нашествен
„Но ние печелим войната, нали? Защо тогава се говори за капитулация? И какво е «съюзът»?“
От друга страна, я гризеше проблемът със Страпи. Личеше си, че той лази и по нервите на Джакръм със своето перчене, с цялото това… ъ-ъ… чорапчене, сякаш командването всъщност се полага на него. Може би всичко се дължеше на противното му излъчване, но…
— Ефрейтор? — подхвана тя.
— Да, Пръц? — Носът на Страпи все още бе доста зачервен.
— Печелим войната, нали? — беше се отказала да го поправя.
На мига целият отряд наостри уши.
— Това не е твоя грижа, Пръц! — сопна се ефрейторът. — Твоята работа е да воюваш!
— Тъй вярно, ефрейтор. Значи… ще воювам от печелившата страна, нали?
— Охо, тук си имаме един, дето задава твърде много въпроси, серж! — подвикна Страпи.
— Да, не задавай въпроси, Пъркс — разсеяно подхвърли Джакръм.
— Значи губим, така ли? — намеси се Тонкър.
Страпи се извърна и изкряска: