Поли бавно вдигна ръка:
— Какво е свръзка, сър?
Сержантът тъжно се усмихна.
— Добър въпрос — въздъхна той. — Свръзка е нещо като личен асистент, който се грижи за офицера. Носи му храната, поддържа го в изряден вид, такива неща. За да може да изпълнява задълженията си по-адекватно.
Игор пристъпи напред.
— Игорите ша швикнали да шлужат, шержант.
Използвайки удивителната дарба да оглушее и частично ослепее, притежавана дори от най-нервните офицери, сержантът, изглежда, не го забеляза. Той се втренчи в Поли.
— Ами ти, редник?
— Редник Пъркс е работил в кръчма, сър — услужливо подхвърли сержантът.
— Прекрасно. Яви се в щаба ми в кръчмата в шест, редник Пъркс. Продължавайте, сержант.
Докато кльощавият кон се отдалечаваше с клатушкане, сержант Джакръм впи поглед в отряда, но без истински хъс. Явно действаше по инерция, а умът му беше другаде.
— Не ми стойте там като истукани! Вътре има униформи и оръжие! Идете да се екипирате! Ако искате манджа, сгответе си я сами! Веднага! Ходоммм мммарш!
Отрядът се втурна към казармата, тласкан от порива на гръмогласието му. Но Поли се поколеба. Ефрейтор Страпи не беше помръднал, откакто му секна хилежът. Стоеше, втренчил празен поглед в земята.
— Добре ли сте, ефрейтор? — попита тя.
— Махай се, Пръц! — отвърна той с глух глас, което беше доста по-лошо от обичайното му сприхаво кряскане. — Просто се разкарай, ясно?
Тя сви рамене и последва останалите. Но бе забелязала димящата влага около краката на ефрейтора.
Вътре цареше хаос. Казармата всъщност бе просто едно голямо хале, което служеше за столова, общо помещение и кухня, а спалните отделения бяха в дъното. Беше празна и почти пред разпадане. Покривът течеше, високите прозорци бяха счупени, сухи листа бяха разпилени по пода сред плъхските изпражнения. Нямаше постови, караули, нямаше никого. Въпреки това на опушеното огнище вреше голям казан, чието клокочене и съскане бяха единственият признак на живот в това място. Явно навремето част от стаята е била устроена за нещо като склад за продоволствия, но повечето от лавиците бяха празни. Поли бе очаквала някаква опашка, някакъв ред, може би някой, който да раздава купчинки дрехи.
Вместо това откри претарашен битак. Наистина, много приличаше на претарашен битак, защото нищо в него не изглеждаше ново и почти нямаше вид на годно. Другите вече ровеха из онова, което условно би могло да се нарече „стока“, ако изобщо бе възможно някой да бъде убеден да я купи.
— Какво е това? „Един размер, не става на никой“?
— Този мундир е изцапан с кръв! Кръв!
— А, това е от онежи упоритите петна, много е трудно да ше ижпере беж…
— Къде са непробиваемите ризници?
— О, не! В тази има дупка от стрела!
— Кво е тва? Нищо не пасва на трол!
Един дребен, жилав старец се беше закотвил зад масата, свит под яростта в очите на Маладикт. Беше облечен в лошо преправена червена униформа. На ръкава си имаше нашивки на ефрейтор, изцапани и избледнели. Левият му ревер бе покрит с медали.
Едната му ръка завършваше с кука. През окото си имаше превръзка.
— Лейтенантът каза, че ще бъдем копиеносци! — пенеше се вампирът. — Това значи на всеки по меч и копие, прав ли съм? И щит, ако има порой от стрели, нали? И тежък шлем, нали така?
— Не! Не можеш да ми крещиш така! Виждаш ли тези медали? Аз съм…
Отгоре се спусна една ръка и измъкна мъжа иззад масата. Карборунд го задържа до лицето си и кимна:
— Ъхъ, скивам ги, гос’ине. А?…
Всички замлъкнаха.
— Пусни го, Карборунд — обади се Поли. — Внимателно.
— Що?
— Щото няма крака.
Тролът се съсредоточи. После спусна стария войник на пода с извънредно голямо старание. Чуха се две глухи тупвания, когато дървените крака опряха в дъските.
— Съжалявам за т’ва — изгъгна.
Дребният човечец се закрепи на масата и придърпа две патерици.
— Добре, де — хрипкаво рече. — Не е станала беля. Ама друг път внимавай!
— Но това е нелепо! — обърна се Маладикт към Поли, сочейки купчината дрипи и очукан метал. — От тези боклуци и трима не могат да се екипират! Няма дори свестни ботуши!
Поли огледа тезгяха.
— Предполага се да сме добре екипирани — обърна се тя към едноокия. — Предполага се да сме най-внушителната армия в света. Това ни казаха. И освен това нали печелим войната?
Мъжът я изгледа. А тя се учуди на себе си. Не бе имала намерение да говори така.
— Така казват — отвърна той някак бездушно.
— А т-ти какво ще кажеш? — заекна Уозър. Беше хванал един от малкото мечове. Той бе нащърбен и изцапан.