Ефрейторът погледна към Карборунд, а после и към Маладикт.
— Не съм г-глупав, да знаеш! — продължи Уозър, целият почервенял и треперещ. — Всичкото това е свалено от умрели!
— Е, ами то е срамота да се хвърлят добри ботуши…
— Ние сме п-последните, нали? — прекъсна го Уозър. — Последните п-попълнения!
Дървоногият ефрейтор отправи взор към далечната врата, но оттам не се втурнаха никакви подкрепления.
— Трябва да останем тук цяла нощ — обади се Маладикт. — Нощ! — натърти той, карайки старият ефрейтор да затрепери върху патериците си. — Когато кой знае какво зло витае из сенките, носейки смърт в тихия си полет, търсейки злочеста жертва, която да…
— Да, добре де, добре, видях черната ти лентичка — спря го ефрейторът. — Виж какво, като си тръгнете — удрям кепенците. Аз само завеждам припасите, това е всичко. Честна дума, само това правя! На една десета от заплатата съм, с тия мойте крака, и не искам неприятности!
— И това е всичко налично? — запита Маладикт. — Нямаш ли нещичко… заделено настрана…
— Да не намекваш, че съм нечестен? — разгорещи се ефрейторът.
— Да кажем, че приемам идеята, че може и да не си — отвърна вампирът. — Хайде, де, ефрейтор, сам каза, че сме последните. Какво къташ? Какво имаш?
Човечецът въздъхна и се заклатушка с удивителна скорост към една врата. Отключи я и кимна:
— Най-добре ела виж. Ама не е стока…
Беше трагично. Откриха няколко нагръдника, един — срязан надве, друг — с огромна дупка. Имаше и разполовен щит, няколко изкривени меча, строшени или сплескани шлемове и разкъсани ризи.
— Каквото можах, направих — въздъхна ефрейторът. — Поизчуках броните и изпрах дрехите, но вече седмици откак нямам въглища за ковачницата, а без ковачница нищо не може да се направи с мечовете. От месеци не съм получавал нови оръжия и да ви кажа, откакто джуджетата се ометоха, стоманата, дето ни я дават, е боклук. — Той потри носа си. — Знам, че си мислите „тия от снабдяването са крадлива пасмина“ и не бих казал, че не позабърсваме по нещичко, когато нещата вървят добре, ама тоя боклук? С това и бръмбар не може да оцелее. — Отново подсмръкна. — И от три месеца не са ми плащали. То сигурно една десета от нищо си е все едно нищо, ама мен много не ме бива по философията.
След миг светна:
— Поне има много ядене. Тъй де, ако обичате конско. Лично аз предпочитам плъхско, но… всеки с вкуса си.
— Не мога да ям кон! — настръхна Шафти.
— А, значи си от любителите на плъхско? — Ефрейторът се запъти към голямата стая.
— Не!
— Ще станеш. Всички ще станете — злокобно се ухили дребничкият ефрейтор. — Да сте опитвали бъркоч? Не? Нищо не може да се сравни с купа бъркоч, особено като сте гладни. В бъркоча може да сложите какво ли не! Свинско, телешко, овнешко, заешко, пилешко, патешко… какво ли не! Дори плъхско, ако ви се намира. Това, бъркочът, е храна за щурмоваци. Таман съм сложил да готвя. Може да си хапнете, ако искате.
Отрядът се пооживи.
— Жвучи добре. От какво ши го шготвил?
— От вряща вода — отвърна ефрейторът. — На т’ва му викаме „постен бъркоч“. Но може да добавим и старо конско, освен ако не носите нещо по-добро. Най-малкото, и само подправки вършат работа. Кой ще се грижи за рупърта?
Те се спогледаха.
— Офицерът — обясни той. — Те всички се казват я Рупърт, я Родни, я Тристан или нещо от сорта. Полага им се по-добра манджа. Пробвайте да измуфтите нещо от кръчмата.
— Да измуфтим? — повтори Поли.
Старецът подбели око.
— Именно. Да измуфтиш, да чопнеш, щипнеш, свиеш, отмъкнеш, задигнеш, гепиш, открррр-аднеш. Ще го научите т’ва, ако искате да оцелеете през тази война. Която, казват, печелим, разбира се. Никога не забравяйте! — Той плю към огъня и, изглежда, само по случайност не уцели казана. — Да-а, пък всичките онези момчета, дето ги гледам как се връщат ръка под ръка със Смърт, те явно са прекалили с празнуването, а? Като нищо можеш да си откъснеш ръката, ако не внимаваш, като отваряш бутилката шам-пиан-ско, нали? Виждам, че с вас има и Игор, късметлии такива. Ще ми се и при нас да имаше, когато ни хвърлиха в боя. Ако имахме, сега нямаше по цяла нощ да будувам заради дървениците.
— Трябва да си крадем храната? — обади се Маладикт.
— Не, може и да гладувате, ако по ви харесва! Аз на няколко пъти съм гладувал. Няма бъдеще в това. Изядох крака на един, като ни зарина снега горе в Ибълстарн, но, което си е право, и той изяде моя. — Той ги изгледа. — Е, човек нали не трябва да яде собствения си крак? Може да ослепее!
— Разменили сте си краката? — ужаси се Поли.
— Ами да, със сержант Хаузгерда. Той даде идеята. Много здравомислещ човек. Така изкарахме седмицата, докато дойдат подкрепленията. Определено бяхме подкрепени. О, боже мой! Къде са ми обноските? Приятно ми е, момчета, аз съм ефрейтор Скалът. Викат ми Тройник. — Той вдигна куката си.