— Кажи ми, Пъркс — подхвана Блауз, — войниците, ъ-ъ, в добро настроение ли са?
Той я изгледа с явно неподправена тревога. Поли забеляза, че съвсем му липсва брадичка. Лицето му просто се сливаше с врата без очевидни пречки по пътя, но за сметка на това адамовата му ябълка нямаше равна. Подскачаше нагоре-надолу като топче на пружина.
Тя служеше в армията само от няколко дни, но вече бе развила инстинкт. Като цяло той се изразяваше в следното: „Лъжи офицерите!“
— Да, сър — докладва тя.
— Получават ли всичко необходимо?
Гореспоменатият инстинкт претегли шансовете да получат в резултат от оплакване повече от това, което вече бяха получили, и Поли отвърна:
— Да, сър.
— Разбира се, ние не можем да оспорваме заповедите си — каза Блауз.
— Не ги оспорвах, сър. — Поли за момент се обърка.
— Дори понякога да чувстваме, че… — Лейтенантът спря и започна наново: — Очевидно войната е много непостоянно нещо и развоят на битката може да се смени за миг.
— Да, сър. — Поли не сваляше поглед от него. Очилата бяха оставили малък отпечатък на носа му.
Лейтенантът явно имаше нещо наум.
— Защо се записа, Пъркс? — запита той, докато опипом успя да намери очилата си при третия опит. Носеше вълнени ръкавици без пръсти.
— Патриотичен дълг, сър! — моментално изстреля тя.
— Излъга ли за възрастта си?
— Не, сър!
— Само от патриотичен дълг, Пъркс?
Има лъжи и лъжи. Поли се размърда сконфузено.
— Ще ми се да разбера какво е станало с брат ми Пол, сър.
— А, да. — Изражението на лейтенант Блауз, което и без това не беше въплъщение на щастието, внезапно помрачня.
— Пол Пъркс, сър — добави тя.
— Аз, ъ-ъ, всъщност не бих могъл да знам, Пъркс. — Блауз се притесни. — Работих като… ъ-ъ, завеждах, ъ-ъ, занимавах се със специална дейност в централното управление, ъ-ъ… очевидно не познавам всички войници, Пъркс. По-голям ли бе… е брат ти?
— Тъй вярно, сър. Отиде в „Чукалата“ миналата година, сър.
— А, ъ-ъ, имаш ли по-малки братя?
— Не, сър.
— А, добре. Това поне е успокоение във всеки случай — изтърси Блауз. Беше странно изказване.
Поли сбърчи озадачено вежди:
— Сър?
Но в този момент изпита неприятен бодеж. Нещо бавно се свличаше под крачола й.
— Някакъв проблем ли има, Пъркс? — Лейтенантът забеляза изражението й.
— Не, сър! Само… лек спазъм, сър! Цялото това маршируване, сър! — Сграбчи с две ръце коляното си и се заизмъква на заден ход към вратата. — Само ще отида да… ще отида да се погрижа за вечерята ви, сър!
— Да, добре. — Блауз се беше облещил в крака й. — Да… моля те…
Поли спря пред вратата да издърпа чорапите си, подпъхна единия край под колана си да ги застопори и забърза надолу към кухнята. Един поглед й беше достатъчен. Хигиената тук се заключаваше във вял опит храчките да не попаднат в яхнията.
— Искам лук, сол, пипер… — започна тя.
Прислужницата, която разбъркваше почернялата от сажди тенджера върху черната от сажди печка осъзна, че я е заговорил мъж, припряно отметна влажната коса от очите си и обяви:
— Това е йъхния, сър.
— Не искам яхния. Искам само продукти. За офицера — додаде Поли.
Прислужницата посочи с почернял от сажди палец близката врата, отправяйки към Поли усмивка, която вероятно смяташе за съблазнителна.
— Можете да получите каквото ви се прииска, сър.
Поли хвърли поглед към двете лавици, удостоени с названието кухненски килер, и хвана с всяка ръка по една голяма глава лук.
— Може ли?
— О, сър! — изкикоти се прислужницата. — Надявам се, че не сте от ония грубияни, които се възползват от беззащитна девойка!
— Не, ъ-ъ… не. Не съм от тях.
— О! — Явно това не беше правилният отговор. Прислужницата наклони глава на една страна. — Имали ли сте много контакти с млади жени, сър?
— Ъ-ъ… да. Доста. Ъ-ъ… много, наистина.
— Наистина? — Прислужницата се примъкна по-близо. Миришеше предимно на пот с оттенък на сажди. Поли вдигна лука като щит.
— Сигурно има още нещичко, което ти се ще да научиш — измърка прислужницата.
— Определено има нещо, което на теб няма да ти се ще да научиш! — Поли се обърна и си плю на петите.
Като се измъкна в нощната хлад, долови жаловит вик след себе си:
— Свършвам в осем!
Десет минути по-късно ефрейтор Скалът се отдръпна впечатлен. Поли си помисли, че това май не се случва често. Шафти бе закрепил една стара броня до огъня, бе начукал няколко парчета конско месо, докато омекнат, беше ги овъргалял в малко брашно и сега ги пържеше. Накълцаният лук цвъртеше до тях.
— Аз пък все го варя — сподели Скалът, наблюдавайки с интерес.