„Нас, мъжете — помисли си Поли. — О, братче!“
— Ние сме грубиянско-просташкото войнство. Или псуваш, или се чупиш — обобщи тя. — Ъ-ъ… защо го правиш?
Шафти се вторачи в усойната каменна чешма, сякаш странната зелена тиня бе изключително интересна, и промърмори нещо.
— Извинявай, какво каза?
— Да намеря съпруга си — едва доловимо повтори тя.
— О, боже! Откога сте женени? — реагира Поли, без да мисли.
— … още не сме… — гласът на Шафти бе изтънял до мравешки размер.
Поли сведе поглед към закръгленото й коремче. О, боже! О, боже! Опита се да звучи убедително:
— Не мислиш ли, че би трябвало…
— Не смей да ми казваш да си ида у дома! — нахвърли й се Шафти. — Там не ме очаква нищо, освен позор! Няма да се върна вкъщи! Отивам на фронта и ще го намеря! Никой няма да ми забранява, Озър! Никой! Пък и това вече се е случвало! И е свършило добре! Има си и песен и всичко!
— О, тази ли! — Поли въздъхна. Народните певци трябваше да се застрелват. — Да. Знам. Всъщност щях да ти кажа, че би могла да сметнеш това за удачно прикритие… — Извади мека намотка вълнени чорапи от мешката си и я подаде безмълвно. Знаеше, че рискува, но сега се чувстваше някак отговорна за онези, чиято внезапна странна приумица не е била последвана от план.
Докато се връщаше към сламеника си, мерна Уозър да закачва портретчето на херцогинята на една кука в ронливата стена над постелята си. Той се озърна крадешком, но не я забеляза в сенките на вратата и направи бърз реверанс пред портрета. Реверанс, не поклон.
Поли се смръщи. Четири. Вече почти не се изненадваше. Но й оставаха само един чифт чисти чорапи. Май скоро тази армия щеше да се окаже босонога.
Поли познаваше часа по огъня. Човек добива усет за времето, през което са горели дървата, а тези над жарта бяха посивели от пепел. „Минало е единайсет“ — реши тя.
Звуците издаваха, че никой не спи. След като лежа час-два на пропукващия сламеник, вперила поглед в тъмнината и слушайки как разни неща щъкат под нея, тя стана. Щеше да полежи и по-дълго, но нещо в сламата явно искаше да избута крака й от пътя си. Освен това нямаше нито едно сухо одеяло. В бараките имаше одеяла, но Тройник ги бе посъветвал да не ги ползват, понеже, както се изрази, носят „Сърбежът“.
Ефрейторът беше оставил запалена свещ. Поли препрочете писмото на Пол и отново прегледа напечатаните късчета хартия, спасени от калния път. Думите бяха откъслечни и тя не беше сигурна за значението на някои, но не й се понрави нито една. „Нашествен“ имаше особено неприятно звучене.
А после измъкна и третото листче. Не можа да се сдържи. Натъкна се на него съвсем случайно, като тръгна да пере нещата на Блауз. Разбира се, че джобовете трябва да се проверят преди пране — никой, който се е опитвал да разгъне подгизнало избеляло рулце, което някога е било банкнота, няма да иска да повтори опита. И така откри въпросното сгънато листче. Наистина, не биваше да го разгъва, а и след като го разгъна, не биваше го прочита. Но някои неща просто се вършат.
Беше писмо. Вероятно Блауз го е пъхнал в джоба и е забравил да го извади, когато е сменял ризата си. Тя не биваше и да го препрочита, но го стори отново на светлината на свещта.
Обична моя Емелин,
Предстоят Слава и Щастие! Само след осем години като втори лейтенант вече съм повишен и ще поема военна част! Това, разбира се, означава, че в адютантско-генералския обоз няма да остане нито един офицер, но аз обясних новата си деловодна система на ефрейтор Дребб и разчитам, че той е Стабилен.
Знаеш, че не мога да се впускам в подробности, но вярвай, че начинанието ще е много вълнуващо и нямам търпение да „срещна Врага“. Достатъчно дързък съм да се надявам, че името Блауз ще влезе във военната история. Междувременно си опреснявам фехтовалната вещина и определено всичко „се връща“ в съзнанието ми. Разбира се, повишението означава и по един шилинг „отгоре“ плюс по три пенса добавки за фураж. Вече си купих „кавалерийски кон“ от господин Джак Хайлазов „Честният“, изключително занимателен джентълмен, но се опасявам, че описанието му на „доблестта“ на жребеца ми може би е клоняло към известно преувеличение. Въпреки това най-сетне „се издигам“ и ако Съдбата ми се усмихне, скоро ще дойде денят, когато ще мога…
И това за щастие беше краят. След известен размисъл Поли отиде и внимателно намокри писмото, след което го поосуши над останките от огъня и го мушна в джоба на изпраната риза. Съмняваше се Блауз да я нахока, че не го е извадила преди прането.
Обоз с нова деловодна система. Младши лейтенант в продължение на осем години по време на война, когато повишението идва доста бързо. Поставящ в кавички всяка дума или фраза, които смята дори за леко „жаргонни“. Опресняващ „фехтовалната си вещина“. И толкова късоглед, че си е купил кон от Джак Хайлазов, който обираше вехторията от всички конски пазарища и продаваше сдухани стари кранти, които едвам се дотътряха до новия си дом.