Нашият водач.
„Губим войната. Всички го знаят, но никой не иска да го признае гласно. Сякаш ако бъде премълчано, няма да стане истина. Нашите губят войната и този отряд, необучен и неопитен, тръгнал на бой в обувките на умрели мъже, може да им помогне само да я загубят по-бързо. И то половината сме девойки! Заради някаква адски тъпа песен Шафти тръгнала към фронта да търси бащата на рожбата си — безнадеждно начинание дори в мирно време! А Лофти се влачи след гаджето си, което сигурно е много романтично точно до първите пет минути в битка. А аз…“
… е, да. И тя бе слушала тази песен. И какво? Пол й бе е брат. Винаги се бе грижила за него, още от съвсем малка. Майка им беше все заета, всички бяха все заети в „Херцогинята“, така че Поли трябваше да бъде голямата кака на петнайсет месеца по-малкия си брат. Тя го научи да си духа носа, научи го да съчинява писма, отиваше да го търси, когато по-жестоки момчета го залутваха из гората. Задължението да тича подир Пол й беше станало навик.
Пък после… е, това не беше единствената причина. След кончината на баща си тя щеше да загуби „Херцогинята“ ако няма съпруг, който да я наследи. Такъв бе законът, простичък и ясен. Нуганският закон гласеше, че мъжете могат да наследяват „Мъжките Неща“, като земя, имоти, пари и всички домашни животни, с изключение на котките. Жените могат да наследяват „Женските Неща“, тоест предимно дреболии като лични бижута и чекръци, предавани от майки на дъщери. Със сигурност не биха могли да наследят голяма, прочута механа.
Така че, ако Пол беше жив, „Херцогинята“ оставаше на него, а ако не беше, можеше да стане собственост на съпруга на Поли, ако тя имаше такъв. И тъй като Поли не виждаше никакъв шанс за последното, й трябваше брат. Пол щеше да може щастливо да разнася бъчви до края на живота си, а тя щеше да върти „Херцогинята“. Но ако останеше сама, без мъж, тогава в най-добрия случай всичко, което щеше да получи, беше евентуално възможността да продължи да живее там, докато бизнесът премине в ръцете на братовчед й Влопо, който беше пияница.
Разбира се, всичко това не беше същинската причина. Със сигурност. Но все пак си беше причина. Истинската причина, простичко казано, бе Пол. Тя винаги го бе откривала и връщала у дома.
Тя се загледа в кивера в ръцете си. Имаше шлемове, но понеже всички бяха надупчени от стрели или разцепени по шевовете, отрядът мълчешком се бе ориентирал към по-меките фуражки. Щом човек тъй или иначе ще мре, поне да няма главоболие. Кокардата на кивера изразяваше полковия символ на зрялото сирене. Може би някой ден Поли щеше да разбере защо. Тя го нахлупи на главата си, взе мешката си и малкия вързоп пране и излезе в нощта. Луната бе изчезнала зад завърналите се облаци. Докато пресече площада, стана вир-вода; дъждът падаше хоризонтално.
Тя напористо отвори вратата на кръчмата и на светлината на мъждукащата свещ се изправи пред… хаос. По плочите бяха нахвърляни дрехи, шкафовете зееха отворени. Джакръм слизаше по стълбите, хванал в една ръка шашка, а в другата — фенер.
— О, ти ли си, Пъркс? — кимна той. — Омели са терена и са отпърдели. Дори Моли. Чух ги, като тръгваха. Май бутаха каруца, така ми се счу. Ти за какво висиш тук?
— Свръзка, серж — изкозирува Поли, ръсейки вода от кивера си.
— О, да. Вярно. Иди тогава и го вдигай. Хърка като дъскорезница. Адски се надявам лодката да си е на мястото.
— Те защо са отпър… офейкали, серж? — попита тя и си помисли: „Майчице! Като се опре до това, и аз не говоря нецензурно!“ Но сержантът не даде вид да е забелязал.
Хвърли й поглед, натежал от древна умора — почти от времето на динозаврите.
— Сигурно са надушили нещо — измърмори. — Но ние, разбира се, печелим войната, знаеш?
— А! О! И изобщо няма да ни завладеят, смея да кажа. — Поли вложи пропорционална доза старание.
— Съвсем вярно. Ненавиждам онези проклети предатели, които искат да повярваме, че съвсем скоро ще ни помете огромна армия — смръщи се Джакръм.
— Ъ-ъ… да се е мяркал насам ефрейтор Страпи, серж?
— Не, но не съм обърнал всички камъни… шът!
Поли замръзна и се заслуша напрегнато. Долавяше се тропот от копита, все по-силно и по-отчетливо преминаващ в кънтящия звук на подкови върху калдъръма.