— Кавалерийски патрул — прошепна Джакръм, оставяйки фенера на тезгяха. — Шест или седем коня.
— Наши?
— Силно се съмнявам.
Чаткането позабави ритъма си и затихна пред вратата.
— Заглавичкай ги. — Джакръм се пресегна и бутна резето на вратата. Обърна се и тръгна към задната част на кръчмата.
— Какво? С какво? — изшептя Поли. — Серж?
Джакръм бе изчезнал. Поли чу приглушен говор пред прага, последван от няколко резки почуквания.
Тя свали куртката си. Смъкна киверът от главата си и го метна зад тезгяха. Сега поне не беше войник. И докато вратата се тресеше зад резето, забеляза нещо да се белее сред останките на пода. Беше ужасно изкушение…
Вратата зейна на втория удар, но войниците не нахълтаха веднага. Просната зад тезгяха, борейки се да намъкне фустата връз подвитите си панталони, Поли се опитваше да разшифрова звуците. Доколкото можеше да отсъди от шумотевицата и тропота, всеки нахлул с мисълта за засада беше внезапно и крайно разочарован. Тя се опита да преброи натрапниците; като че ли бяха поне трима. В напрегнатата пауза звукът от глас с нормална височина й дойде като шок:
— Чухме резето. Това значи, че си тук някъде. Улесни си живота. Не ни се играе на криеница.
„И на мен — помисли си Поли. — Аз не съм войник! Махайте се!“ — Но следващата мисъл бе: — „Как така не си войник? Взе шилинга и целуна портрета, нали?“ И внезапно една ръка се протегна през тезгяха и я сграбчи. Поне не й се наложи да действа.
— Не! Моля ви, сър! Не ме наранявайте! Просто се уплаших! Моля ви!
Но вътрешно усети определена… чорапчестост, която се почувства засрамена и напираше да излезе.
— Дявол го взел, ти пък какво си? — Кавалеристът, който я издърпа, я гледаше като че ли е някакъв музеен експонат.
— Поли, сър! Слугиня, сър! Ама всички се ометоха и ме оставиха!
— По-тихо, моме!
Тя закима. Последното, което й трябваше сега, бе Блауз да дотърчи отгоре сграбчил сабята си и „Фехтовка за начинаещи“.
— Да, сър — изписука.
— Слугиня, а? Дай тогава три халби от онова, което сигурно му викате най-добрата бира.
Това поне можеше да го прави автоматично. Беше забелязала чашите под тезгяха, а бъчвите бяха зад нея. Бирата беше прозрачна и резлива, но не дотолкова, че да разяде едно пени.
Кавалеристът съсредоточено я следеше как пълни чашите.
— Какво се е случило с косата ти? — запита той, но Поли бе подготвена:
— О, сър, отрязаха я, сър! Щото се усмихнах на злобенски кавалерист, сър!
— Тук?
— В Дрок, сър. — Този град бе доста по-близо до границата. — А пък мама ми каза, че съм срам за семейството и ме пратиха тук, сър!
Докато слагаше чашите на плота, ръцете й трепереха почти искрено. Почти… но все пак малко пресилваше. „Държиш се като момиче — каза си тя. — Давай само така!“
Сега успя да огледа нашествениците. Носеха тъмносини униформи, големи ботуши и тежки кавалерийски каски. Единият бе застанал до окепенчените прозорци. Другите двама я наблюдаваха. Единият имаше сержантски нашивки и изражение на дълбоко подозрение. Онзи, който я залови, беше капитан.
— Бирата е отвратителна, моме — смръщи се той, подушвайки халбата.
— Да, сър. Знам, сър — изломоти Поли. — Не щяха да ме слушат, сър, пък им виках, че трябва да сложим мокър чаршаф връз буретата, в туй буреносно време, сър, а и Моли никога не забърсва канелката и…
— Градът е пуст, знаеш ли?
— Всички офейкаха, сър — честно отвърна Поли. — Ще има нашествие, сър. Всички така разправят. Страх ги е от вас, сър.
— А теб не, а? — намеси се сержантът.
— Как ти е името, моме, дето се усмихваш на злобенски кавалеристи? — развесели се капитанът.
— Поли, сър. — Опипващата й ръка намери онова, което търсеше под тезгяха. Кръчмарската закрила. Всяка кръчма бе снабдена с такава.
— Страх ли те е от мен, Поли? — запита капитанът. Войникът до прозореца захихика.
Капитанът беше с добре поддържани мустаци с подвити краища и висок над метър и осемдесет, прецени Поли. При това имаше приятна усмивка, която някак си се допълваше от белега на лицето му. На едното му око бе закрепено кръгче стъкло. Ръката й сграбчи скритата тояга.
— Не, сър — отвърна тя на погледа и кръгчето. — Ъ-ъ… за какво е това стъкълце, сър?
— Това е монокъл — отвърна капитанът. — Помага ми да те видя, за което съм изключително благодарен. Все си казвам, че ако имах две, щях да съм съвсем зрелищен.
Сержантът предано се засмя. Поли остана безизразна.
— Ще ми кажеш ли къде са новобранците? — запита капитанът.
Тя се насили да запази безизразното си изражение: