— Не.
Капитанът се усмихна. Имаше хубави зъби, но в очите му вече липсваше всякаква топлина.
— Не можеш да си позволиш да не знаеш — каза той. — Уверявам те, че няма да ги нараним.
Отнякъде долетя вик.
— Много — додаде той с малко прекалено задоволство. Разнесе се още един писък. Капитанът кимна на мъжа до вратата, който се втурна навън. Поли измъкна кивера изпод тезгяха и го нахлупи.
— Някой ти е дал шапката си, а? — ухили се сержантът, чиито зъби нямаха нищо общо с блясъка на офицерските. — Е, на мен ми допадат девойки, които се усмихват на войници…
Тоягата го уцели в главата. Беше от стара трънка и го срути като пън. Капитанът се отдръпна, когато Поли изскочи иззад тезгяха, отново вдигнала тоягата. Но не извади меча си, а се разсмя.
— Е, моме, ако искаш да… — Той улови замахващата й ръка, придърпа я към себе си в здрава хватка, все още през смях, и се сгъна почти без стон, когато коляното й се заби в чатала му.
„Благодаря ти, Ебънс!“ — Тя се отдръпна от свличащия се мъж и стовари тоягата върху шлема му така, че закънтя.
Цялата трепереше. Доповръща й се. Стомахът й се бе свил на малка, нажежена бучка. Какво друго можеше да стори? Трябваше ли да си мисли: „Срещнахме врага и той е симпатичен“? Освен това не беше. Беше надутко.
Тя изтегли една сабя от ножницата й и се измъкна навън в нощта. Все още валеше и от реката се надигаше мъгла до кръста. Пред кръчмата чакаха пет-шест коня, но не бяха завързани. До тях стоеше кавалерист. Макар и приглушено от ромона на дъжда, Поли долови, че той говори нещо успокоително на един от конете. Щеше й се да не го бе чула. Е, вече беше взела шилинга. Стисна здраво тоягата.
Тръгна напред, но мъглата между нея и мъжа бавно се издигна, задвижена от нещо. Конете се размърдаха неспокойно. Мъжът се обърна, една сянка се размърда, мъжът падна…
— Оу! — изпъшка Поли.
Сянката се извърна:
— Озър? Аз съм, Маладикт! Серж ме прати да видя дали не ти трябва помощ.
— Проклетият Джакръм ме остави сред въоръжени мъже! — изсъска Поли.
— Е, и?
— Ами… свалих двама — призна тя, усещайки, че това доста противоречи на обвиненията й в ролята на жертва. — Един обаче отпраши по пътя.
— Май точно тоя хванахме — кимна Маладикт. — Е, като казвам „хванахме“… Тонкър почти го изкорми. Бих казал, че това момиче много е насъбрало. — Той огледа терена. — Я да видим… седем коня, седем мъже. Ъхъ.
— Тонкър? — не повярва Поли.
— О, да. Не беше ли забелязал? Тя направо откачи, когато мъжът нападна Лофти. Хайде сега да огледаме твоите господа, а? — Маладикт се отправи към вратата на кръчмата.
— Но Лофти и Тонкър… — започна Поли, подтичвайки след него. — Имам предвид, те както се държат, те… аз мислех, че тя му е гадже… но мислех, че Тонкър… имам предвид, аз знам, че Лофти е моми…
Дори в тъмнината зъбите на Маладикт светнаха зад усмивката му.
— Светът се разкрива пред нас, а? Какво ще кажеш, Озър? Всеки ден по нещо ново. Днес, забелязвам, леко си сменил резбата.
— Какво?
— Носиш фуста, Озър! — натърти Маладикт, влизайки в кръчмата. Поли виновно сведе поглед и тръгна да я сваля, а после си помисли: „Я чакай малко…“
Сержантът бе успял да се полуизправи и замаяно се беше подпрял на тезгяха. Капитанът стенеше на пода.
— Добър вечер, господа! — подхвана вампирът. — Моля за внимание. Аз съм реформиран вампир, което ще рече, че представлявам куп потиснати инстинкти, крепени с яд и кафе. Би било грешно да кажа, че не приемам с лекота жестока, кървава касапница. Да ви разкъсам вратовете не е онова, което не приемам с лекота. Моля не усложнявайте повече нещата.
Сержантът се отлепи от тезгяха и замахна безсилно към Маладикт. Почти разсеяно, той отбягна удара и му върна челно кроше, което го нокаутира.
— Капитанът изглежда зле — отбеляза. — Какво се е опитал да ти стори, мъниче?
— Да ме покровителства. — Поли свирепо изгледа Маладикт.
— А! — вдигна вежда вампирът.
Маладикт тихо почука на вратата на казармата. Тя се открехна съвсем леко, а после изцяло. Карборунд свали бухалката си. Поли и Маладикт безмълвно довлякоха двамата кавалеристи вътре. Сержант Джакръм седеше на едно столче до огъня с халба бира.
— Добра работа, момци! — поздрави ги той. — Метнете ги при другите. — Вяло посочи с халбата към отсрещната стена, където четирима войници унило се бяха свили под втренчения поглед на Тонкър. Бяха овързани накуп. Петият лежеше на една маса и Игор се потеше над него с игла и конец.
— Как върви, редник? — позаинтересува се Джакръм.
— Ще ше оправи, шержант. Ижглеждаше по-жле, отколкото е вшъщношт. Жа негов къшмет, щото режервни чашти ще имам чак като штигнем до бойното поле.