Джакръм изстреля всичко това в една дълга експлозия от звук, без да отмества очи от капитана.
Реакцията, заповедта и стихването отнеха само няколко секунди. Поли се вторачи в застиналата жива картина, усещайки как мускулите й се отпускат.
Злобенските войници се отдръпваха. Вдигнатата бухалка на Карборунд леко започна да се смъква. Дребничката Уозър все още висеше във въздуха в хватката на Маладикт, който бе изтръгнал меча от ръката й: сигурно само вампир можеше да се придвижи по-бързо от стрелналата се към пленниците Уозър.
— Да заловим — тихо каза Джакръм. — Това е странна дума. Само вижте момчетата ми! Още не са им наболи мустаци, освен на трола, ама лишеите не се броят. Жълто имат още около устата, така си е. Какво толкова опасно има в шепа безобидни селячета, което да притесни куп внушителни кавалеристи като вас?
— Някой може ли да дойде и да шложи пръшт на тожи въжел? — обади се Игор от импровизираната си операционна маса. — Почти привършвам.
— Безобидни? — повтори сержантът, втренчен в буйстващата Уозър. — Тия са шайка смахнати откачалки!
— Искам да говоря с офицера ви, дяволите да ви вземат! — намеси се капитанът, който вече имаше малко по-фокусиран вид. — Имате си офицер, нали?
— Ами да, доколкото си спомням, имаме си един наблизо — каза Джакръм. — Пъркс, иди докарай рупърта, а? Ама по-напред вземи махни тая пола. Човек никога не знае какво да очаква от рупъртите. — Внимателно отпусна капитана на една пейка и се изправи.
— Карборунд, Маладикт, откълцайте каквото ви падне от всеки пленник, който помръдне, и всеки, който се опита да нападне пленник! — нареди той. — А сега… о, да. Тройник Скалът, бих искал да се запиша в чудесната ви армия с многобройните й възможности за млади хора, желаещи да се включат.
— Предишен военен опит? — ухили се Скалът.
— Четирийсет години бой по всеки проклетник надлъж сто и осемдесетте километра от Борогравия, ефрейтор.
— Специални умения?
— Да оживявам, ефрейтор, в к’ви ли не ситуации.
— Тогава ми позволи да те удостоя с един шилинг и незабавно повишение до чин сержант — обяви Скалът, връщайки му куртката и шилинга. — Искаш ли да цункаш херцогинчето?
— За нищо на света — отсече Джакръм и навлече куртката си. — Така-а — продължи, — всичко е наред, всичко е ясно, всичко е законно. Хайде, Пъркс, дадох ти заповед!
Блауз хъркаше. Свещта бе догоряла. На одеялото му имаше отворена книга. Поли внимателно я издърпа изпод пръстите му. Заглавието, почти неразличимо на опетнената корица, гласеше „Тактикус: Военните походи“.
— Сър? — прошепна тя.
Блауз отвори очи, видя я, обърна се и трескаво зарови по леглото.
— Ето ги, сър. — Тя му подаде очилата.
— А, Пъркс, благодаря ти — поизправи се лейтенантът. — Стана полунощ ли?
— Малко след полунощ, сър.
— О, боже! Значи трябва да действаме спешно! Бързо, подай ми панталоните! Момчетата добре ли прекараха вечерта?
— Бяхме нападнати от злобенски кавалеристи, сър. Първа тежка кавалерия. Взехме ги в плен, сър. Без жертви, сър… — „Защото не очакваха да се бием. Искаха да ни заловят живи. Ама попаднаха на Карборунд и Маладикт… и на мен.“
Беше й трудно, много трудно да се накара да замахне с онази тояга. Но веднъж сторено, стана без проблем. А после се бе засрамила, че я хванаха във фуста, макар че си беше с панталони под нея. Преобрази се от момче в момиче само като си го помисли и всичко стана толкова… лесно. Трябваше й време да го обмисли. Трябваше й време да помисли над много неща. Но подозираше, че времето ще бъде кът.
Блауз все още седеше там, наполовина навлякъл панталоните си, втренчен в нея.
— Я дай пак още веднъж, а, Пъркс? Заловил си вражески войници?
— Не само аз, сър! Аз хванах само двама. Всички ние им, ъ-ъ, наизлязохме, сър.
— Тежка кавалерия?
— Дасър.
— Това е личният полк на принца! Те са нахлули?
— Мисля, че е по-скоро патрул, сър. Седмина.
— И никой от вас не пострада?
— Несър.
— Подай ми ризата! Ох, дявол да го вземе!
Едва сега Поли забеляза превръзката на дясната му ръка. Беше прогизнала с кръв. Той улови изражението й и нервно заобяснява:
— Малко се самонараних, Пъркс. След вечеря леко „загрявах“ за тренировката си по фехтовка. Нищо сериозно. Само малка „повреда“, нали разбираш? Не мога да се справя съвсем с копчетата. Ако бъдеш така добър…
Поли помогна на лейтенанта да се намъкне в останалите дрехи и насъбра багажа му в торба. „Човек трябва да има специален талант — помисли си тя, — за да успее със собствения си меч да пореже ръката, с която го държи.“