— Ммм… нещо такова. Само че не се пишат от правителството. Пишат се от обикновени хора, които записват разни неща — каза Маладикт.
— Като в дневник? — обади се Тонкър.
— Ммм… не…
Маладикт се опита да обясни. Отрядът се опита да разбере. И все пак нямаше логика. На Поли всичко това й приличаше на куклен театър. В края на краищата защо ще вярваш на нещо написано? Тя определено не вярваше на „Майките на Борогравия!“, което си беше писание на правителството. А ако не можеш да вярваш на правителството, на кого можеш да вярваш?
Почти на всички, като се замисли човек…
— Господин дьо Слов работи за един вестник в Анкх-Морпорк — преразказа Маладикт. — Казва, че губим. Казва, че жертвите се увеличават и войниците дезертират и че населението се изнася към планините.
— З-защо да му вярваме? — настърви се Уозър.
— Ами не видя ли колко ранени и бежанци срещнахме, а и ефрейтор Страпи изчезна, откакто чу, че отива на фронта — изтъкна Маладикт. — Съжалявам, но е истина. Видяхме с очите си.
— Да, ама той е просто някакъв си чужденец! З-защо Херцогинята ще ни лъже? Тоест защо ще ни праща на смърт? — не се отказваше Уозър. — Тя с-се грижи за нас!
— Всички разправят, че печелим — неуверено каза Тонкър след настъпилото неловко мълчание. По лицето на Уозър се стичаха сълзи.
— Не е вярно — възрази Поли. — И аз не мисля, че печелим.
— Някой от вас мисли ли, че печелим? — запита Маладикт. Поли огледа лицата им.
— Но да говорим така… това е все едно измяна срещу Херцогинята, нали? — обади се Уозър. — Все едно всяваме Тревога и Униние, нали?
— Може би трябва да сме разтревожени — каза Маладикт. — Знаеш ли как се е озовал тук? Пътува непрекъснато и пише за своя вестник вести за войната. Срещнал е тия кавалеристи горе на пътя. В нашата страна! И те са му казали, че току-що са разбрали, че последните попълнения от Борогравия са тук и че не са нищо повече от, ъ-ъ, „шепа зелени сополанковци“. Разправяли, че ще ни заловят за наше собствено добро и че може да ни снима за вестника си. Казали са му, че би могъл да покаже на всички колко ужасни са нещата, понеже ние сме били утайката по дъното на бъчвата.
— Да, ама така ги натупахме, че се ошашави! — гадничко се ухили Тонкър. — Сега няма какво да напише, а?
— Ммм… не съвсем. Казва, че така е даже по-добре!
— По-добре? На чия страна е той?
— Малко труден въпрос, наистина. Идва от Анкх-Морпорк, но не е точно на тяхна страна. Ъ-ъ… Ото Вик, който му прави снимките…
— Вампирът? Той се разпадна на прах при блясъка на светлината! — прекъсна го Поли. — А после се… възвърна!
— Е, аз тогава стоях зад Карборунд — призна Маладикт. — Но знам начина. Сигурно е имал тънкостенно мускалче с к… кр… кра… не, чакай, мога да го кажа… кръв. — Той пое дъх. — Ето! Никакъв проблем. Крехко мускалче с… както вече казах…, което се строшава на пода и възражда праха. Велика идея! — Маладикт ги дари с анемична усмивка. — Знаете ли, мисля, че той наистина много си харесва работата. Както и да е, той ми каза, че дьо Слов просто се опитва да открие истината. А после я записва и я продава на всички желаещи.
— И хората му позволяват да прави това? — удиви се Поли.
— Явно да. Ото разправя, че командир Ваймс се червенеел по цяла седмица от бяс, но нищо не предприемал.
— Ваймс? Касапина? — повтори Поли.
— Той бил херцог. Но не като нашите. Ото казва, че никога не го е видял да пречуква някого. Ото е въздържател като мен. Няма да излъже някой от своите. Каза ми, че снимката, която е направил, ще бъде изпратена тая вечер по щракалките от най-близкия град. Ще бъде във вестите утре! А тук ще отпечатат копие!
— Как е възможно да се прати снимка по щракалките? — изумя Поли. — Познавам хора, дето са ги виждали. Те са само куп кутии на една кула, която прави трака-трак!
— А, Ото и това ми обясни. Много е гениално.
— Е, тогава как работи?
— О, не разбрах какво ми говореше. Всичко беше свързано с… числа. Но определено звучеше много умно. Както и да е, дьо Слов току-що каза на лей… на рупърта, че вести за шепа момчета, победили обиграни войници, със сигурност ще накарат хората да се заинтересуват!
Хората от отряда се спогледаха овчедушно.
— Беше си малко късмет, пък и Карборунд беше с нас — замрънка Тонкър.
— А аз ги изхитрих — призна Поли. — Имам предвид, не мога да го направя пак!
— Е, и? — вдигна рамене Маладикт. — Нали успяхме! Победихме ги! Следващия път ще ги надвием по друг начин!