— И още как! — оживи се Тонкър. Настъпи момент на всеобщо въодушевление, в който бяха способни на всичко и който продължи цял… момент.
— Само че няма да стане — обади се Шафти. — Просто имахме късмет. Знаеш, че няма да се получи, Маладикт. Всички знаем, че няма да стане, нали?
— Е, не казвам, че можем да превземем, така де, цял полк — възрази Маладикт. — А и лейт… рупъртът си е малко зелен. Но все нещо можем да направим. Старият Джакръм знае какво върши…
— Дума да няма, не съм жесток човек… фрас! — изкикоти се Тонкър и отрядът отвърна с… кискане, точно така, кискане, наистина е кискане, разбра Поли.
— Да, не си — равно рече Шафти. — Никой от нас не е, нали? Защото сме момичета.
Настъпи мъртва тишина.
— Е, да де, с изключение на Карборунд и Озър — продължи Шафти, като че ли тишината изцеждаше от нея думи, които не желаеше да изрича. — И не съм сигурна за Маладикт и Игор. Но зная, че всички останали сме, нали? Имам очи, имам уши, имам мозък. Права ли съм?
В тишината се разнесе слабото громолене, което предхождаше изявленията на Карборунд.
— Ако от това ще ви олекне — протътна с някак си по-песъчлив, отколкото чакълест глас — истинското ми име е Джейд.
Поли почувства как в нея се забиват изпитателни погледи. Разбира се, стана й неудобно. Но не заради очевидното, а по друга причина — от малкия урок, който животът понякога ти набива с пръчка в главата: не си единственият на този свят. И другите са хора; докато ти ги наблюдаваш и те те наблюдават, и обмислят поведението ти, докато и ти обмисляш тяхното. Светът не се върти единствено около теб.
Нямаше възможност да се измъкне от ситуацията. И това някак си беше облекчение.
— Поли — почти прошепна тя.
Загледа въпросително Маладикт, който се усмихна съвсем уклончиво:
— Сега ли е моментът?
— Ей, вие, какво висите тук? — викна Джакръм, на педя от тила на Маладикт. Никой не го бе забелязал да приближава; движеше се с подофицерска безшумност, удивляваща понякога дори Игорите.
Усмивката на Маладикт не трепна.
— Чакаме заповедите ви, сержант — обърна се той.
— За умен ли се мислиш, Маладикт?
— Ммм… да, серж! Доста умен — заяви вампирът.
В усмивката на Джакръм нямаше много хумор.
— Добре. Радвам се да го чуя. Не ща още един тъп ефрейтор. Да, знам, че още не си нормален редник, но, ей богу, вече си ефрейтор, щото ми трябва такъв, а ти си най-шикозният асистент. Вземи някакви нашивки от Тройник. Останалите… това да не ви е проклета бабешка седянка, тръгваме след пет минути. Движение!
— Но пленниците, серж… — започна Поли, все още опитвайки се да преглътне разкритието.
— Ще ги завлечем до кръчмата и ще ги оставим там по гащи, овързани и оковани. Като се ядоса, нашият рупърт е бясно дяволче, а? Пък Тройник ще им вземе ботушите и конете. За известно време няма да стигнат далече. Не и по гащи.
— Писарушката няма ли да ги пусне? — обади се Тонкър.
— Не ми пука — сви рамене Джакръм. — Може и да пререже въжетата, но аз ще пусна ключа от оковите в кенефа, а за това ще трябва малко да се поровят.
— Той на чия страна е, серж? — запита Поли.
— Не знам. Нямам им вяра на тия. Не им обръщайте внимание. Не говорете с тях. Никога не говорете с хора, дето си записват разни неща. Военно правило. И освен това: знам, че току-що ви дадох заповед, щото чух проклетото ехо! Хайде, бегом! Тръгваме!
— Повишението, момко, е пътят към ада — бърбореше Скалът, клатушкайки се към Маладикт с две нашивки, висящи от куката му. Ухили се: — Вече ти се полагат по три пенса на ден отгоре, само че няма и да ги видиш, щото не ни плащат, но гледай от добрата страна — няма да получаваш заплатата си с удръжки, пък да знаеш, че дяволски ги бива да начисляват удръжки. По моему, беж назад и си пази кесията!
Дъждът беше спрял. По-голямата част от отряда се мотаеше пред казармата, където сега стоеше малкият покрит фургон на писателя на вести. На фургона бе забучено голямо знаме, но Поли не можа добре да види шарките на лунната светлина. До него Маладикт бе потънал в разговор с Ото.
Център на вниманието обаче бяха кавалерийските коне. Един от тях бе предложен на Блауз, който отказа със смутен вид, промърморвайки нещо относно „лоялност към жребеца си“, който според Поли приличаше на самодвижна поставка за препечен хляб със зъл нрав. Но в случая май беше взел правилно решение, тъй като конете бяха големи, мощни, закалени в битка и кипящи от енергия зверове; ако Блауз яхнеше един от тях, чаталът му щеше да стане на пихтия, а при опит да го обуздае, ръцете му щяха да бъдат откъснати от раменете. Сега по чифт ботуши бяха закачени на седлото на всеки кон, освен на водача, наистина великолепен звяр, на който ефрейтор Скалът седеше като присаден.