— Това пощенски гълъб ли е, сър? — обади се тя, когато Ваймс седна.
— Не — отвърна Ваймс. — Изчакай секунда, а? Искам да видя съобщението в капсулката.
— Прилича на пощенски гълъб. — Ангуа остави книгата.
— Да, но летящи из въздуха съобщения са Поругание за Нуган — изтъкна Ваймс. — Явно молитвите на благоверните рикошират от тях. По-скоро бих казал, че съм попаднал на нечий загубен любимец и ще проверя в тази малка тръбичка тук дали няма да открия името и адреса на собственика, понеже съм мил човек.
— И всъщност не шпионирате полевите отчети на „Вестника“, нали така, сър? — усмихна се Ангуа.
— Не, нищо подобно. Аз просто съм толкова запален читател, че нямам търпение да видя утрешните вести днес. А господин дьо Слов явно го бива да открива разни неща. Ангуа, искам да спра войната между тези оглупели хора, за да можем всички да се върнем по домовете си, и ако за целта бюрото ми ще трябва да е нацвъкано от гълъби, така да бъде.
— О, съжалявам, сър, не забелязах. Предполагам, че ще може да се изчисти.
— Моля те, иди кажи на Рег да намери някакъв заек за мишелова.
След като тя излезе, Ваймс внимателно разви запушалката на тръбичката и измъкна свитъче много тънка хартия. Разви го, позаглади го и зачете миниатюрния текст. По лицето му пробягна усмивка. После обърна листчето и се вгледа в снимката.
Стоеше все тъй вторачен в нея, когато Ангуа се върна с Рег и половин кофа заешки дреболии.
— Нещо интересно, сър? — полюбопитства Ангуа.
— Ами, да, може да се каже. Плановете се объркват, залозите се отлагат. Ха! О, господин дьо Слов, глупчо такъв…
Той й подаде листчето. Тя внимателно го изчете.
— Браво на тях, сър. Повечето изглеждат петнайсетгодишни, а човек, като види тези драгуни… е, ръстът им е впечатляващ.
— Да, да, може да се каже, може да се каже. — Лицето на Ваймс бе светнало като на някого, който иска да разкаже виц. — Кажи ми, дьо Слов взе ли интервю от разни големи злобенски клечки, когато пристигна?
— Не, сър. Доколкото разбрах, са му отказали. Те всъщност не знаят какво точно е репортер, така че адютантът май го е изхвърлил с изявлението, че е досадник.
— Боже мой, горкият човечец — поклати глава Ваймс, все тъй ухилен. — Ти онзи ден видя принц Хайнрих. Опиши ми го…
Ангуа се прокашля.
— Ами, той, сър, беше… основно зелен с нюанс към синьо, с оттенъци на грллсс и следи от…
— Имам предвид опиши ми го, приемайки, че не съм върколак, който вижда с носа си — уточни Ваймс.
— О, да — сепна се Ангуа. — Съжалявам, сър. Сто осемдесет и девет сантиметра, осемдесет и два килограма, светла коса, синьо-зелени очи, белег от сабя на лявата буза, с монокъл на дясното око, подвити мустаци…
— Добре, чудесна наблюдателност. А сега би ли погледнала „капитан Хоренц“ от снимката?
Тя се вгледа отново и каза много тихо:
— О, боже! Те не са знаели?
— Той не би им казал, нали? Възможно ли е да са го виждали на снимка?
Ангуа сви рамене.
— Съмнявам се, сър. Имам предвид, откъде да я видят? Тук никога не е имало вестник допреди миналата седмица, когато пристигна дьо Слов с цялата си свита.
— Някаква гравюра евентуално?
— Не, това е Поругание, освен ако не е на херцогинята.
— Значи наистина не са знаели. А дьо Слов никога не го е виждал. Но ти го видя, като дойдохме оня ден. Какво мислиш за него? Само между нас си.
— Арогантен кучи син, сър, при това знам за какво говоря. От оня тип мъже, които си мислят, че знаят какво харесват жените и че това е тяхна милост. Много приятелски настроени точно до момента, в който им бъде отказано.
— Глупак?
— Не бих казала. Но не такъв умник, за какъвто се мисли.
— Правилно, де, щото не е казал на приятелчето ни истинското си име. Прочете ли онова накрая?
Ангуа зачете на глас края на съобщението:
— Пери, след като си тръгнаха новобранците, капитанът ме заплаши и ми изнесе страшна тирада. Уви, нямах време да ровя за ключа от оковите в тоалетната. Моля, уведоми възможно най-скоро принца къде са. УДС.
— Изглежда и Уилям не си е паднал много по него — изкоментира тя. — Чудно защо принцът е тръгнал с разузнавателен отряд?
— Каза, че бил арогантен кучи син — подхвърли Ваймс. — Може би просто е искал да отскочи и да види дали леля му още диша…
Той замлъкна. Ангуа се загледа в лицето му, което бе придобило отнесен израз. Тя познаваше шефа си. Според него войната бе просто вид престъпление, като убийството. Не обичаше особено хора с титли и се отнасяше към званието си на херцог по-скоро като към длъжност, отколкото като към стъпало към величието. Имаше странно чувство за хумор. И притежаваше усет за онези неща, които тя наричаше предвестници, онези малки сламчици във вятъра, които подсказваха, че се надига буря.