— По гащи — подхили се той. — Можели са да им клъцнат гърлата. Но не са. Взели са им ботушите и са ги оставили да подскачат до вкъщи по гащи. — Отрядът, изглежда, си бе спечелил приятел.
Тя зачака.
— Жал ми е за борогравците — каза той.
— И на мен, сър.
— О? Защо?
— Религията им ги съсипва. Видяхте ли последните Поругания? Вписани са миризмата на цвекло и хората с рижа коса. С доста нестабилен почерк, сър. А кореноплодните растения са основни тук. Преди три години е било Поругание да се садят кореноплодни там, където са били отглеждани житни или зърнени растения.
Ваймс не реагира и тя си спомни, че той е градско чедо.
— Това означава, че всъщност няма сеитбооборот, сър. Почвата обеднява. Натрупват се болести. Бяхте прав, като казахте, че полудяват. Тези… заповеди са идиотски и всички стопани го знаят. Предполагам, че хората се съобразяват с тях доколкото могат, но рано или късно трябва или да ги нарушат и да се чувстват гузни, или да ги спазват и да страдат. Без причина, сър. Повъртях се наоколо. Много са религиозни, но богът им ги е оставил на сухо. Нищо чудно, че отправят молитвите си предимно към кралското семейство.
Ваймс стоеше втренчен в листчето, доставено от гълъба. След известно време каза:
— Колко е до Плоц?
— Около деветдесет километра — отвърна Ангуа и добави: — Може би шест часа вълчи бяг.
— Добре. Бъги ще те наглежда. Малкият Хенри ще си доприпка до вкъщи или ще се натъкне на някой от своите или вражеските патрули… както и да е. Но когато хората видят тая снимка, работата яко ще се разсмърди. Хващам бас, че дьо Слов щеше да го освободи, ако онзи се беше държал мило и учтиво. Това ще му е за урок как да се отнася със страховитата мощ на справедливата и свободна преса, ха-ха! — Той се изправи и делово потри ръце. — А сега да изпратим този гълъб да си върви по пътя, преди да е залипсвал на някого, а? Накарай Рег да се завлече до базата на вестникарите и да им каже, че гълъбът им е объркал прозореца. Отново.
Добри времена бяха, спомни си Поли.
Не слязоха до речния пристан. Видно бе, че там няма лодка. Не бяха се появили и лодкарят бе тръгнал без тях. Вместо това прекосиха моста и тръгнаха нагоре към гората, предвождани от Блауз, възседнал древния си кон. Маладикт вървеше отпред, а… Джейд формираше тила. Когато по пътя те води вампир, не ти трябва светлина, а трол в тила със сигурност би обезкуражил всякакви лепки.
Никой не спомена лодката. Всъщност никой не продума. Работата беше… работата беше в това, осъзна Поли, че вече не крачеха самотни. Споделяха Тайната. Това беше огромно облекчение и точно сега не изпитваха необходимост да говорят. Все пак може би беше добра идея регулярно да попръдват, да се оригват, да си бъркат в носа и да се почесват по слабините, просто за всеки случай.
Поли не знаеше дали да изпитва гордост, че я бяха взели за момче. „Така, де — каза си тя, — големи усилия положих да го постигна, овладях походката, тоест май трябва да кажа, че си обезженствених походката, ха-ха, и изобретих фалшивото бръснене, а пък останалите дори не се бяха сетили за това, не съм си чистила ноктите от дни и с право мога да заявя, че не отстъпвам по оригване и на най-добрите. Така че, тъй да се каже, стараех се.“ Просто беше малко дразнещо да открие, че се е справила тъй добре.
След неколкочасов поход, когато се разпукваше зората, доловиха миризма на дим. Между дърветата се носеше прозрачна димна пелена. Лейтенант Блауз вдигна ръка, за да ги спре, а Джакръм се приближи до него и взеха да си шепнат.
Поли пристъпи напред.
— Разрешете да прошепна и аз, серж? Мисля, че знам какво е това.
Те се опулиха срещу нея. След миг сержантът каза:
— Добре, Пъркс. Давай напред тогава, да видим дали си прав.
Тази развръзка не бе хрумнала на Поли, но вече нямаше измъкване. Като видя изражението й, Джакръм поомекна и кимна към Маладикт:
— Иди с него, ефрейтор!
Те загърбиха отряда и тръгнаха внимателно напред през килима от новообрулени листа. Миризмата бе остра и ароматна, но преди всичко, позната. Поли се насочи към едно място, където подрастът се възползваше от по-ярката светлина на едно сечище и се провря през редкия лесков храсталак. Тук димът бе по-гъст и леко се движеше.
Храсталакът свърши. На няколко метра оттам, насред голямо петно изсечена гора, един насип като малък вулкан бълваше пламъци и дим във въздуха.
— Жижница — прошепна Поли. — Просто глина, наслоена около купчина лески. Сигурно жарта тлее тук от дни. Може би снощи я е подхванал вятърът и огънят се е разгорял. Вече няма да станат добри въглища. Гори прекалено бързо.