Прокраднаха се край мястото, придържайки се към храстите. По сечището бяха пръснати и други глинени кули, от чиито върхове се проточваха тънки струйки дим. Имаше и няколко недостроени пещи с натрупана около тях наръчи лескова дървесина. И една колиба. В тишината не се долавяше нищо освен припукването на отмиращия пожар.
— Въглищарят е мъртъв или полумъртъв — сподели Поли.
— Мъртъв е — каза Маладикт. — Долавям миризмата на смъртта.
— Усещаш я въпреки пушека?
— Разбира се. Обонянието ни е много чувствително за някои неща. Но ти как разбра?
— Тези хора бдят над пещите като ястреби. — Поли се вторачи в колибата. — Ако беше жив, нямаше да остави нещата така. В колибата ли е?
— В колибата са — равно отвърна Маладикт и закрачи през димящото поле.
Поли се впусна след него.
— Мъж и жена? — разтревожи се тя. — Съпругите им често живеят с…
— Не мога да кажа. Не и когато са стари.
Колибата беше стегната надве-натри от оплетени лескови клонки и покрита с чергило; въглищарите често се местеха от гора на гора. Нямаше прозорци; за врата служеше една дрипа. Тя беше отместена; входът — тъмен.
„Сега трябва да се държа мъжки“ — помисли си Поли.
На леглото лежеше жена, а мъжът бе проснат на пода. Имаше и други детайли, които очите виждаха, но умът пропускаше. Имаше много кръв. Съпрузите бяха стари. Нямаше да остареят повече.
Отново навън, Поли неистово си поемаше въздух.
— Мислиш ли, че е дело на онези кавалеристи? — най-накрая успя да продума тя и тогава забеляза, че Маладикт трепери. — О… кръвта…
— Мога да се справя с това! Няма нищо! Само трябва да се настроя правилно, няма проблем! — Той се подпря на колибата, дишайки тежко. — Хайде, добре съм! И не надушвам никакви коне. Защо не използваш очите си? След дъжда цялата земя се е превърнала в хубава мека кал, в която липсват следи от копита. За сметка на това има много отпечатъци от стъпки. Това е наше дело.
— Не ставай глупав, ние бяхме…
Вампирът се наведе и извади нещо изпод нападалите листа. Обърса калта с палец. Кокардата от тънко пресован месинг бе със символа на зрялото сирене.
— Но… аз мислех, че ние сме добрите момчета — омаляло каза Поли. — Имам предвид, ако приемем, че сме момчета.
— Аз мисля, че имам нужда от кафе — заяви вампирът.
— Дезертьори — сви рамене сержант Джакръм десет минути по-късно. — Случва се. — Хвърли кокардата в огъня.
— Но те са били от нашите! — извика Шафти.
— Е, и? Не всички са добри джентълмени като теб, редник Меникъл! Не и след като години са под обстрел и ядат плъхски бъркоч. При отстъплението от Круск три дни бях без вода и накрая си пльоснах мутрата в локва конска пикня, което никак не ми помогна да изпитвам добра воля към моите събратя или кон. Какво има, ефрейтор?
Маладикт бе коленичил и ровеше обезумяло из мешката си.
— Няма ми кафето, серж!
— Значи не си си стегнал багажа както трябва — безмилостно отсече Джакръм.
— Напротив, серж! Измих машинката и я опаковах заедно с пакета кафе снощи след вечеря. Знам, че го направих. Не се занасям с кафето!
— Ако някой друг го е занесъл, ще му се иска никога да не съм се раждал — изръмжа Джакръм, оглеждайки останалите новобранци. — На друг да му липсва нещо?
— Ъ-ъ… нямаше да кажа нищо, щото не бях сигурен — обади се Шафти, — но сега, като погледнах багажа си, като че ли някой е ровил из нещата ми…
— О-хо! — възкликна Джакръм. — Така, така, така. Ще го кажа само веднъж, момчета. Да крадете от другарите си е престъпление за бесилка, ясно? Нищо не руши морала по-лесно от някакъв си проклет кокошкар, който бърка в торбите на хората. И ако открия, че някой е бърникал, ще го обеся за краката! — Той изгледа кръвнишки отряда. — Няма да ви карам да изпразвате мешките си като престъпници — продължи, — но най-добре си проверете багажа. Може някой да е прибрал нещо чуждо по случайност, добре! При тая суматоха на лоша светлина човек лесно се обърква. Ако е така, оправете въпроса помежду си, ясно? Сега отивам да се обръсна. Лейтенант Блауз, горкият човечец, още повръща зад колибата, след като мерна труповете.
Поли отчаяно прерови багажа си. Снощи бе нахвърлила нещата както й падне, но онова, което неистово търсеше…
… не беше там. Въпреки горещината от тлеещите въглища тя потрепери.
Къдриците липсваха. Трескаво се опита да си спомни снощните събития. Още с влизането си в казармата бяха захвърлили мешките си, нали така? А Маладикт наистина си беше направил кафе след вечеря. Беше измил и подсушил малката машинка…